— Да, бихме могли — отвърна тя. — Но не просто така. Ако сме оставили следа, която може да се проследи, не бива да я прекъсваме. По-добре да останем тук и да изчакаме Хенри да ни открие.
Той клекна срещу нея от другата страна на огъня.
— Може би има и по-лоши места — каза той.
— Тук сме в безопасност. Но подозирам, че след време ще стане малко скучно. Само равнини и хълмове, хищни птици в небето, вълци и бизон.
— Ще свършим храната — каза тя.
— Пълно е с храна. Бизонът и други животни — той потупа пушката. — Ще живеем дотогава, докато това действа. След последния патрон, можем да си направим копия, а вероятно и лъкове и стрели.
— Няма да се стигне дотам — каза тя. — Преди това да стане, ние ще сме си заминали.
Той пресегна към купчината дърва и сложи няколко трески в огъня.
— Трябва да вземем повече дърва. Запасите ни са на изчерпване.
— Нека направим по-голяма купчина — каза тя. — Не би ми се искало да ходим до онази горичка всеки ден за дърва.
Глухият тътен, който се разнесе някъде наблизо, ги изправи на крака. Тътенът заглъхна, а сетне се чу отново, този път променен в рев.
— Това е биволът — каза Буун. — В беда е.
— Вълците настъпват.
— Ще отида да видя — каза Буун.
Той тръгна и тя припна след него.
— Не — каза той. — Ти оставаш тук. Не знам какво ще открия.
Обикаляйки наоколо, той стигна до пясъчната издатина, заобиколи я и влезе в каменната ниша, където бяха открили бизона. Бизонът стоеше с гръб към острата издатина на скалата, притиснал здраво задница в камъка. Срещу него имаше дузина вълци, които го нападаха с кратки атаки, а после се обръщаха, отбягвайки острите му рога. Бизонът ревеше гневно, но гневът му бе примесен с отчаяние. Главата му беше наведена надолу, мученето му бе накъсано и тежко. Въртеше главата си настрани, за да може да отбива атаките на глутницата. Като клатеше главата си, брадата му удряше земята. Хълбоците му трепереха и бе очевидно, че няма да може дълго да се бори с враговете си.
Буун повдигна пушката, но спря за момент, преди да я опре в рамото си. Биволът извъртя глава, за да го погледне. Очите му се взираха през мръсната козина. Буун свали пушката.
— Не сега, старче — каза той. — Не още. Когато се приближат, ти ще събориш един-двама от тях и мисля, че ти дължа това.
Погледът на бивола бе помътнял. Мученето му премина в клокочене. Вълците, притеснени от намесата на Буун се отдръпнаха.
Буун лекичко отстъпи, а бизонът и вълците го наблюдаваха внимателно. Аз съм натрапникът, помисли си той. Аз съм непознат и неочакван фактор в тази среда. И нямам никаква работа тук, никакво право да се намесвам. Открай време старите бизони са били храна за вълците, когато силите ги напуснат и остареят. Тук вълците бяха унищожители, а бизоните — жертви. Това беше алгоритъмът на живота, нормалният път на нещата, за който нямаше нужда от арбитър.
— Буун!
При този вик Буун се обърна и се втурна от другата страна на издатината. Инид стоеше до огъня и сочеше хълма. Право към лагера по хълма бързо се спускаше невероятното чудовище, което ги беше прогонило от Хопкинс Ейкър. Паяжината проблясваше на утринното слънце. От върха й се взираше огромното блестящо око, а някакъв тъмен механизъм се очертаваше над нея.
Нямаше никакъв шанс да достигне до огъня и той знаеше това. Никакъв шанс да направи каквото и да е, за да възпре чудовището.
— Бягай! — извика той. — В Машината! Давай!
— Но, Буун…
— Спаси Машината! — изрева й той. — Спаси Машината!
Тя се втурна към Машината и скочи в нея. Чудовището беше близко — на не повече от стотина метра от нея.
Разтреперан, Буун вдигна пушката. Окото, помисли си той, голямото, кръгло, блестящо око. Вероятно това не беше начинът, но бе най-доброто, за което се сещаше.
Пръстът му притисна спусъка, но тъкмо когато започна да го дърпа, Машината изчезна — мястото, където се намираше, бе празно.
Буун отпусна пръста си и свали пушката. Чудовището обиколи мястото, където бе стояла Машината, а после бързо се обърна, така че да застане срещу Буун. Огромното око, сега издигнато нагоре, го наблюдаваше, а паяжината продължаваше да блести на слънчевата светлина. Механизмът се прибра отново в светлеещата паяжина.
— Добре — каза Буун. — Сега ще те оправя.
Имаше шест патрона, а можеше да изстреля поне четири от тях, преди онова да го докопа. Първо окото, после паяжината…