Чудовището обаче не се приближи към него. То въобще не помръдна. Той разбираше, че то осъзнава присъствието му, чувстваше, че го вижда.
Той го чакаше, а то не помръдна. То знаеше, че той е тук и знаеше какво представлява той. Но знаеше ли, запита се той, че не е един от онези, които то преследваше? Ако чудовището бе такова, каквото изглеждаше — робот-преследвач, бе много възможно да е програмирано специално за целите си. Сега, лице в лице с него, това не изглеждаше вероятно. Логичното предположение беше, че то ще включи към целите си всяко човешко същество, което може да асоциира с хората от бъдещето.
Буун бавно пристъпи напред, после изчака. Чудовището не помръдна. Дали си играеше на котка и мишка, помисли си той, и дали го изчаква да се приближи достатъчно, за да го сграбчи, преди той да може да реагира защитно?
Не бе нужно да се връща към лагерния огън, помисли той. Там нямаше нищо, освен тенджерката и съда за готвене. Докато бе при изворчето, Инид бе пакетирала останалите припаси в Машината — храната, одеялата, раницата, всичко, което имаха. Оставаха му пушката и патроните в нея.
Когато осъзна това, почувства се страшно гол. Беше сам. Инид може да направи всичко възможно да се върне, за да го прибере. Но дали щеше да успее? Той не знаеше нищо за възможностите на Машината или за начина за управлението й, или за опитността на Инид в подобна ситуация.
Чудовището се помести, но не към него. Движеше се бавно и опипващо към равнината, сякаш не бе сигурно какво трябва да направи. Буун си помисли, че то може би се тревожеше. Беше се провалило, поне това бе ясно. Беше сбъркало в Хопкинс Ейкър, тук също сбърка.
Чудовището се премести от другата страна на огъня по посока към равнината — един блестящ със слънчевото сияние обект над сивотата на земната повърхност и прашните хълмове.
Наблюдавайки го внимателно, Буун отиде до огъня и сложи още дърва в него. Не след дълго щеше да се наложи да изкачи хълмчето и да донесе дърва от хвойновата горичка. Можеше да намери по-подходящо място за нощуване, някъде наоколо, но не искаше да се отдалечава. Когато Инид се върнеше — ако се върнеше — щеше да дойде тук. Когато Машината отново се появеше, той трябваше да е тук, очаквайки.
Коленичи до огъня, постави пушката на земята и претърси джобовете си. Извади носна кърпа и я разстла, като поставяше върху нея нещата, с които разполагаше. Запалка, лула, полупълен пакет тютюн, джобно ножче, което носеше от години по сантиментални причини, малък бележник, химикалка, остатък от молив, няколко кламера, шепа монети, чекова книжка с няколко листа, кредитни карти, шофьорска книжка — това беше всичко. Когато с Коркорън отидоха в „Еверест“ той тръгна без нещата, които обикновено носеше. Другите вещи бе оставил в чекмеджето на нощното шкафче в стаята си. Все пак имаше два важни предмета: запалка, която можеше да използва пестеливо, и нож — малък, несигурен нож, но все пак нещо остро.
Той напъха вещите обратно по джобовете си, стана и изтупа панталоните си.
Видя, че чудовището е променило посоката си. Беше се извъртяло и сега се движеше право срещу него. Буун вдигна пушката, като се надяваше, че няма да има повод да я използва. Имаше едва шест патрона и нито един от тях не биваше да бъде пропилян. Но къде трябва да се уцели един робот, за да бъде поразен?
От другата страна на пясъчния ръб, покриващ каменната ниша, в която беше бизонът, се чу накъсано мучене. Вълците явно нападаха бизона за пореден път.
Това не може да е истина, помисли си Буун, нищо не е реално. Дори след като знаеше, че това наистина се случва, той усещаше някаква мисловна бариера да му повярва. Всеки момент това ще изчезне и той ще се озове в света, който познава, между приятели, без да си мисли за никакъв робот-убиец, борещ се за живота си бизон или вълк, стоящ лице в лице с него край гаснещ огън.
Чудовището вече бе значително по-близо и се приближаваше. Беше доста по-голямо, отколкото той си бе мислел и все още не бе съвсем за вярване. Чудовището сякаш не бързаше. Ревът откъм пясъчния ръб стана гръмотевичен, изпълнен с ярост и надигащо се отчаяние.
Буун пристъпи и застана стабилно. Повдигна пушката, но не я опря на рамото си. Помисли си, че вече е готов за каквото и да е. Първо голямото око, а после, ако е необходимо, центъра на паяжината.
Бизонът се появи в луд галоп иззад пясъчника. Вече не ревеше. Главата му бе вдигната високо, слънцето се отразяваше от рогата му. След него на големи подскоци идваха вълците, без да се опитват съвсем да го доближават. Знаеха, че сега им е сигурен: на откритото можеха да го обградят от всички страни и да го съборят.