Внезапно бизонът смени посоката си и главата му се приведе. Чудовището опита да се изплъзне, но движението му беше закъсняло. С цялата си мощ бизонът го подхвана изотдолу и го вдигна. Яростното движение на главата му проби чудовището с единия рог. То се завъртя във въздуха и главата на бизона се наклони на другата страна. Единият рог се освободи, а другият улучи чудовището, преди да се изплъзне. Блестящото око се спука и пръсна на малки части, а паяжината се разкъса. Чудовището падна на земята и бизонът мина през него, като копитата продължаваха да го тъпчат и разкъсват.
Бизонът се спъна и подкоси крака. С голямо напрежение отново се изправи и се извъртя, ревейки със сляп страх. Зад него лежеше купчината разкъсани останки на чудовището. Той спря, люлеещ главата си наляво-надясно в опит да се съсредоточи върху своите мъчители. Вълците, отстъпили когато бизонът бе подхвърлил чудовището, сега стояха и чакаха с изплезени езици. Вече тържествуваха. Бизонът трепереше целият — слаб и готов да грохне. Единият му заден крак се подгъна и той едва не падна, ала успя да се оправи и задържи на крака.
Буун вдигна пушката, прицели се в сърцето му и натисна спусъка. Бизонът падна толкова тежко, че отскочи от земята. Напъха нов патрон в затвора и каза на бизона:
— Дължах ти този изстрел. Сега те няма да те изядат жив.
Вълците се суетяха, стреснати от звука на изстрела. След малко пак щяха да се доближат; тази вечер от другата страна на огъня щеше да има пиршество.
Буун бавно се приближи към чудовището, като разбута с крак счупените елементи, които лежаха на пътя му. Беше пълна каша. Като го гледаше, Буун дори не можеше да си спомни предишната му форма. Ударът на бизоновата глава и разкъсващите движения на роговете му бяха разпердушинили робота. Блестящото око бе изчезнало, а раздраната паяжина едвам се разпознаваше. Наоколо лежаха разпръснати парчета метал, които допреди малко бяха работещи елементи.
Чудовището проговори в мислите му.
Милост, каза то.
— Върви по дяволите! — каза Буун, преди изненадата да пресуши устата му.
Не ме изоставяй тук, помоли чудовището. Не в тази пустиня. Аз просто си вършех работата. Аз съм обикновен робот. Нямам зли помисли.
Буун се обърна и тръгна към огъня. Внезапно почувства, че е изтощен. Напрежението го бе ударило и сега той бе направо отпуснат. Чудовището беше мъртво и въпреки това му говореше. Той за момент нерешително остана край огъня, а сетне изкачи хълмчето по посока на хвойновата горичка. Направи три прехода и донесе достатъчно количество дърва. Начупи ги на нормални дължини и ги подреди в купчинка. Чак тогава клекна до огъня и внимателно обмисли трудното си положение.
Беше изоставен сам в първобитната Северна Америка, без да има друг човек наоколо освен в Азия, отделена с парче земя, което по-късно щеше да се превърне в Беринговия проток. Ако му бе писано да остане в това време, бе възможно да измине хиляди мили, докато открие други хора — но защо, запита се. Имаше две възможности: да бъде убит или да го вземат в плен.
Имаше и по-добър вариант — да изчака, докато някой от Хопкинс Ейкър го намери. Сигурен бе, че ако е възможно, Инид щеше да се върне. Джей би обърнал земята и небето, за да го спаси, но Джей имаше нужда и от помощта на останалите.
Обстоятелствата не бяха много обнадеждаващи, призна той. Като се замислеше, май не бе много важен за хората от бъдещето. Все пак той не беше нищо повече от натрапник, дори недобре посрещнат натрапник, който глупаво се беше намесил в работите им.
Чудовището отново му проговори с плах и далечен глас.
Буун! Буун, моля ти се, смили се над мен!
— Изчезвай! — каза Буун, мърморейки по-скоро на себе си, отколкото на чудовището, защото не вярваше в неговия глас. Може би това изобщо не беше глас, а думите не бяха нищо повече от продукт на собственото му объркано съзнание.
Вълците се бяха върнали при бизона — сега бяха седем, макар преди да не бе виждал повече от шест — и разкъсваха трупа му.
— Приятно ядене — каза той.
Сигурно и кожата, и месото на древното животно бяха твърди. Вероятно трябваха доста усилия, за да разкъсаш кожата и да достигнеш до месото, което от своя страна надали бе най-добрата възможна храна. Но пък за вълк това щеше да е храна, която да запълни празен стомах.
Преди залез Буун щеше да има нужда от това месо. Нямаше нищо друго за ядене.