Беше опасно да се приближи до трупа и да си откъсне малко месо, като разкара вълците. Единственият остър предмет в него бе джобното ножче, което при силен натиск сигурно щеше да се счупи. Трябваше да изчака, докато вълците се нахранят и станат по-малко алчни. По това време те щяха дотолкова да са разкъсали кожата, че да открият достъп до парчетата месо, от които той можеше да си отреже за собствена консумация. Реши, че ще е в ролята на чакал след вълците.
Надигна се от мястото си край огъня и започна да ходи, като образува пътечка от пясъчника до лагера. Крачейки, той се опита да създаде план за оцеляването си. Способността му да преминава отвъд действаше единствено при екстраординерни ситуации. Освен това след преминаването той щеше да се върне обратно във времето, в което бе сега. Беше само щастлива случайност, че неговата способност ги бе отвела с Джей в Машината на Мартин. Не можеше да разчита същото да се случи и сега.
Имаше шест куршума и с всеки от тях можеше да свали повече от необходимото му месо. Но щом убиеше нещо, той трябваше да го пази от чакалите и скоро то щеше да е непригодно за ядене. Разбира се, можеше да го опуши, но не беше много наясно с процедурата по опушването; можеше да го осоли, но нямаше сол. Не познаваше начините да се прехранва в тази пустош. Вероятно можеше да намери плодове или корени за ядене, но как щеше да знае кои от тях стават за храна и кои може да го отровят? И така, проблемът бе ясен — как ще може да намира всеки ден необходимия за правилното му функциониране протеин.
Това означаваше набавяне на оръжия. Тоест, той трябваше да си ги набави, преди да изстреля и последния патрон. Първата стъпка бе намирането на камък, който да е подходящ за обработка. Пясъчните ръбове нямаше да му свършат работа. Но имаше и други места, където да намери необходимото.
Най-сетне спря да крачи и се настани край огъня. Вълците пируваха и се ровеха във вътрешностите на бизона през разкъсаната му кожа. От време на време вдигаха окървавените си муцуни и го поглеждаха, а после пак се заемаха с ръфането. След няколко часа може би щеше да е възможно да се промъкне и да прибере своята порция от трупа. Слънцето клонеше към пладне. Лешоядите се събираха. Дузина от тях, ако не и повече, се въртяха високо в небето, като с всеки кръг се спускаха все по-ниско.
Чудовището проговори отново.
Буун, бъди разумен. Изслушай ме.
— Слушам — каза Буун.
Лишен съм от всичките си сензори. Не мога да виждам и да чувам. Всичко, което мога да разбера, е това, което ми казваш, а досега ти не беше много любезен към мен. Аз съм нищо. Аз съм нищо, оставено в нищото. И въпреки това осъзнавам съществуването си. Мога да престоя така безброй години, знаещ, че съм нищо и съм неспособен да го променя. Ти си единствената ми надежда. Ако не се смилиш към мен, аз ще съществувам в тази форма завинаги, покрит от пясъци и прах, без някой друг да знае, че съм тук. Ще бъда погребан жив.
— Красноречив си — каза Буун.
Това ли е всичко, което имаш да кажеш?
— Не мога да се сетя нищо друго.
Изкопай ме, помоли чудовището. Измъкни ме от останките, в които съм заровен и ме вземи с теб. Вземи ме където и да отиваш. Каквото и да е, само да не съм сам.
— Искаш да те спася?
Да, моля те, спаси ме.
— Това може да е само временно разрешение на проблема ти — каза Буун на чудовището. — Заради собствените ти действия, аз може би съм обречен да остана в тази пустиня, както я наричаш. Аз може и да умра тук и съдбата ти ще бъде такава, каквато е и сега.
Дори и така да е, поне за малко ще сме заедно. Няма да сме сами.
— Мисля — каза Буун, — че предпочитам да остана сам.
Но винаги има надежда. Може да се случи нещо, което да спаси и двама ни.
Буун не отговори.
Не ми отговаряш, каза чудовището.
— Няма какво повече да се каже. Няма да взема нищо от теб. Разбираш ли? Няма да прибера нищо от теб.
Да прояви милост към обикновен враг — да, това щеше да е благородно, по човешки. Но това не бе обикновен враг. Опитвайки се да си изясни какъв вид враг бе това, той усети, че няма име за него.
Това можеше да е капан, каза си и щом помисли за това, се почувства по-добре. Там някъде в купчината разпердушинени отломки, останали от чудовището, лежеше малък компонент, който вероятно бе мозъкът на чудовището или пък фантастичен компютър, който бе неговата същина. Ако се опиташе да разбута останките, за да достигне до същината, можеше и да стане жертва на чудовището, победен от някой все още опериращ негов елемент.