Не, много ти благодаря, каза сам на себе си. Прав съм, няма да взема нищо от него.
Вълците бяха привършили с хищническия си обяд. Няколко от тях седяха наоколо видимо удовлетворени, докато други все още ровеха в плътта, но вече без да бързат. Лешоядите се бяха спуснали доста по-ниско. Слънцето се бе преместило забележимо на запад.
Буун взе пушката и се приближи към трупа. Вълците наблюдаваха приближаването му с интерес. Когато той се приближи, те отстъпиха, после спряха и леко му изръмжаха. Той внимателно размаха пушката към тях и те отстъпиха още малко. Някои от тях седнаха, за да гледат.
Като достигна бизона, той наведе пушката и отвори джобното си ножче. Изглеждаше недостатъчно остро. Вътрешностите на бизона бяха изтърбушени, а кожата над бутовете бе раздрана. Месото от бутовете ще е твърдо, помисли си Буун. Но едва ли крехкото ножче щеше да успее да пробие по-навътре, за да достигне до по-добри парчета. Трябваше да вземе това, което може.
Той хвана кожата с две ръце и я издърпа с всички сили. Кожата се повдигна бавно. Той стъпи здраво и отново дръпна. Този път обели по-голяма част. Ножът, за негово учудване, вършеше по-добра работа, отколкото можеше да се предположи. Отряза голямо парче месо, остави го от едната си страна, после отряза друго — доста повече, отколкото можеше да изяде наведнъж, но пък това може би беше единственият му шанс. Други вълци щяха да се приближат, привлечени от миризмата на кръв, а и лешоядите щяха да се спуснат. Призори щеше да е останало твърде малко.
Огромен вълк, по-голям от останалите, се приближи към трупа, оголвайки зъби. Другите се изправиха на крака да го последват. Големият вълк спря, останалите също. Буун остави пушката, а после си отряза нов къс месо.
Без да сваля очите си от вълците, Буун събра месото и започна да отстъпва. Движеше се бавно. Каза си, че ако се движи бързо, вълците ще му се нахвърлят.
Вълците го гледаха, без да мърдат, заинтересувани от следващата му стъпка. Той продължи да отстъпва. Когато бе преминал половината път към огъня, те се втурнаха напред, заобиколиха мъртвия бизон, блъскайки се и зъбейки се един на друг. На него не му обърнаха повече внимание.
При огъня той намери чисто местенце и хвърли месото там. Десет пъти повече, отколкото можеше да изяде наведнъж. Стоеше и го гледаше, чудейки се какво да прави.
Не можеше да го запази. След ден-два щеше да е развалено. Трябваше да го сготви цялото, помисли си той. Да го сготви, да изяде необходимото и да завие останалото във фланелката си. Да изкопае яма в земята и сетне да седне върху дупката, където го е заровил. Ако не е защитено, вълците щяха да го изкопаят, щом свършеха с бизона. Но ако седеше върху него, то щеше да е на сигурно. Или поне се надяваше, че е така.
Хвана се на работа. Избра здрави клонки от купчината, която бе донесъл от горичката, начупи ги и заостри върховете им. Наряза месото на по-малки късове, проби ги с остриетата на клонките и на всяка наниза по няколко. Огънят бе изтлял. Той разрови пепелта, събра недоизгорелите клони встрани и ги използва, за да разпали нов. Заби под ъгъл в земята пръчките с късчетата месо, като внимаваше да останат над въглените.
Седна и започна да наблюдава готвенето, като от време на време нагласяше шишчетата. Устата му се навлажни при мириса на печеното месо. Но въпреки това то нямаше да е вкусно. Той нямаше сол, за да го подправи.
Вълците все още се занимаваха с трупа на бизона. Няколко лешояда бяха накацали долу, ала бяха прогонени от вълците. Сега бяха застанали на почетна дистанция, чакащи реда си. Слънцето беше над хоризонта. Задаваше се нощта.
Там, в равнината, лежеше трупът на бизон, познат във времето на Буун само като изкопаемо. Наоколо сигурно имаше и други изкопаеми мастодонти, мамути, първобитни коне и, вероятно, камили. Дори и вълците, наобиколили трупа на бизона, може би бяха изкопаеми.
Наведен над въглените, Буун се вгледа в месото, което готвеше. Гладът в него се обади. Освен безвкусната овесена каша сутринта, той не бе ял нищо. Бяха настъпили тежки времена.
Спомни си, че когато скочи в Машината заедно с Инид, една мисъл бе прерязала ума му — че ще отидат в бъдещето, а не при тези древни зверове и живи изкопаеми. После напрежението на тези последни секунди в Хопкинс Ейкър бе изтрило мисълта.
Може би в бъдещето щеше да има нещо, което да го заинтересува, но тук нямаше такова. Спомни си за това бъдеще, за което бе чувал в Хопкинс Ейкър — свят външно почти безлюден, макар и човечеството все още да го имало — безплътно, чист интелект, създаден от този инстинкт за самосъхранение, който бе превърнал господарите на планетата в нещо като купчина прах.