Шапката отговори.
Става дума за братството на живота. Кой съм аз няма голямо значение. Аз съм тук просто за да играя ролята на преводач.
Преводач на кого?
На теб и вълка.
Но вълкът не говори.
Не, не говори. Но мисли. Той е страшно заинтригуван и зарадван.
Че е заинтригуван мога да разбера. Но зарадван?
Чувства същото като теб. Усеща нещо в теб, което му напомня за самия него. Заинтригуван е какво си ти.
Като мине време, каза Буун, той ще се присъедини към нас. Ще стане куче.
Дори и да знаеше това, каза Шапката, той нямаше да се впечатли. Той сега си мисли, че е като теб. Равен. Едно куче не ти е равно.
Понякога кучетата ни стават много близки.
Но не са като вас. Трябвало е още една стъпка, но тя никога не е била направена. Преди много време човекът е трябвало да я направи. Сега е твърде късно.
Виж, каза Буун, той не е като мен. Вълкът не е като мен.
Разликата, Буун, не е толкова голяма, колкото си мислиш.
Аз го харесвам, каза Буун. Уважавам го и го разбирам.
А също и той теб. Седял е лице в лице с теб, когато можеше просто да ти разкъса гърлото. Това бе, преди да убиеш бивола. Тогава той бе гладен. Месото ти можеше да напълни стомаха му.
Би ли предал, ако обичаш, благодарността ми, че не ми разкъса гърлото.
Мисля, че той го знае. Това бе неговият начин да ти каже, че иска да сте приятели.
Тогава му кажи, че приемам приятелството му и бих искал да съм му приятел.
Но Буун говореше на празнотата. Шапката вече не беше там. Мястото, където бе седял, бе празно.
Няма го, помисли си Буун, защото никога не е бил там. Всичко това беше само халюцинация. Нямало е никой, освен вълка.
Когато погледна, и вълкът бе изчезнал.
Буун се изправи. Беше измръзнал. Сложи още дърва в огъня и остана близо до него, поемайки топлината му. След малко се издигнаха нови пламъци, облизващи дървата.
Беше спал дълго. Луната се бе изместила далече на запад. Лунната светлина се отразяваше от разпръснатия скелет на чудовището. Беше минало доста време, откакто чудовището му бе проговорило, ако въобще му бе говорило. Като с шапката това просто можеше да е фантазиране.
Беше се променил, помисли си. Само преди часове той бе сериозен новинар, който работеше само със сигурни факти. А сега си фантазираше. Разговаряше си с една шапка, спореше с мъртво чудовище и бе видял приятел в един вълк. Самотата, помисли си той, може да докара човек до странности, но толкова скоро ли? Тук самотата може би беше по-различна от обикновената самота, защото беше допълнена от знанието, че той е единственото човешко същество сред два огромни континента. В неговото време мнозина учени предполагаха, че първият човек, стъпил на този континент, се е появил поне 10 000 години преди тези времена. Нейде из обширна Азия варварски племена бродеха из земите, а по на запад имаше други хора, които след 20 000 години щяха да надраскат първите рисунки на животни из пещерите на Източна Европа. Тук той беше не на място, сам сред зверовете.
Като се стопли, се отдръпна от огъня и започна да крачи около него. Опитваше се да мисли, но мислите му нямаха нито начало, нито край. Като обиколките му около огъня.
Вълците се караха за бизона, макар и караницата да беше вяла, защото не влагаха всичко от себе си в нея. Нейде далече някакво животно кряскаше — монотонно, постоянно оплакване. Над хълма, в хвойновата горичка, една птица тъжно изчурулика. Луната застана над западния хоризонт, а на изток небето просветля и се зазори нов ден.
Когато просветля, той изкопа фланелката и извади малко месо. Обикаляйки огъня, дъвчеше и дъвчеше, за да омекоти твърдото месо и да го преглътне. След като свърши, отиде до изворчето, за да напълни тенджерката с вода, а сетне изкачи хълма за нови дърва за огъня.
Осъзна, че трудно ще намери с какво да запълни деня си. Помисли си с какви задачи би могъл да се заеме. Не се сети за нищо, което да изглеждаше разумно. По-късно можеше да изследва околностите, но не виждаше особен смисъл в това. По-късно, може би, но сега щеше да остане тук, за да може Инид или който и да е, да го намери, когато се появи.
Отиде до каменната ниша, където преди бе притиснат бизонът и довлече камъни — най-тежките, които можеше да довлече — за да ги сложи над дупката, в която бе заровил месото. Огладнели чакали можеха да подушат месото и да поместят камъните, за да го достигнат. Но неговите вълци бяха твърде добре нахранени, за да го направят.