— Ще е съвсем безопасно, ако се изкачите на хълма и ги погледате, сигурен съм — каза роботът. — Убеден съм, че няма опасност. Те не са опасен, а просто глупав народ.
— Може би ще го направя.
— Или още по-добре, ако разполагате с време, бихте могли да се присъедините към нас — към моите човеци и може би няколко отвратителни извънземни — когато спрем да лагеруваме тази нощ. Ще има печено прасе, прясно омесен хляб и вероятно други храни, които приятелите ми ще донесат. Няма защо да се боите от външна намеса — ще бъдете само с моето семейство. През нощта различните семейства се събират отделно и се хранят с това, което техните роботи са доставили. Като изключим настоящата глупава проява, те са много мили хора. Надявам се, че тази лудост скоро ще премине.
— С удоволствие ще дойда — каза Инид. — Радвам се, че ме покани.
— В такъв случай елате с мен да ги потърсим. Те са някъде в процесията, не много далеч от нас. Сетне аз ще потърся място за лагеруване и ще подготвя вечерята — най-вероятно мястото ще е някъде напред по пътя, за да не са много далеч, когато лудостта им се оттегли с настъпването на мрака.
— Не вървят ли и през нощта?
— Не, разбира се, че не. Не са съвсем напуснати от разсъдъка си.
— Идвам с теб. Но не смятам да се включа в похода. Там ще бъда не на място. Ако дойда, мога да ти помогна при установяването на лагера.
— Няма нужда — отвърна роботът. — Ще дойдат и други роботи, а ние сме добри работници. Но ще се радвам, ако сте с мен. И тъй като ще прекараме известно време заедно, можете да ме наричате Джоунс.
— Радвам се да се запознаем. Казвай ми Инид.
— Ще ви наричам мис Инид. Младите жени се титулуват с „мис“.
— Благодаря, Джоунс.
През това време те се изкачваха нагоре по хълма и сега бяха близо до колоната. Инид забеляза, че процесията следва някаква бледа следа, която минаваше по билото на хълма; нещо подобно на малко използвана пътека, по която от време на време са се изкачвали самотни пътници, бързащи с надежда да открият подслон за през нощта.
Процесията се бе разпростряла и в двете страни, докъдето стигаше погледът. Беше разпокъсана, но не дотолкова, че да се наруши впечатлението за наистина огромна тълпа.
Всеки вървеше сякаш сам, като обръщаше внимание на хората край него само от любезност. Вървяха уверено с вдигнати глави и гледаха по-скоро напред, отколкото нагоре, като че всеки момент очакваха да видят нещо, което няма да ги разочарова. Лицата им изразяваха ведро очакване и се усещаше, че са някак унесени — макар че, каза си тя, това не беше свещен или религиозен унес. Това не беше религиозна процесия, както си бе помислила в началото.
Сред вървящите нямаше деца. Имаше младежи, хора на средна възраст, по-възрастни, както и много стари участници, които се придвижваха с помощта на патерици и бастуни.
С тях тичаха, припкаха, поклащаха се или куцукаха внушителната група извънземни — не чак толкова много, колкото хората, но достатъчно голяма група, за да остави трайно впечатление в страничния наблюдател. Имаше едно подобно на дух същество, което летеше ту на едно ниво с процесията, ту над нея, като непрекъснато променяше формата си. Имаше и едно трикрако създание, крачещо горделиво, сякаш се бе качило на кокили, с тяло, което приличаше на обикновена кутия. Друго пък бе едновременно влечуго и топка — влечуго, което се плъзгаше като змия и се извиваше край краката на маршируващите, и което от време на време се превръщаше в плавно и спокойно търкаляща се топка. Имаше също и една глава, само глава, която по-скоро представляваше око и уста и тичаше наоколо, като че ли бърза, без да знае накъде. Имаше и много други.
Хората не им обръщаха никакво внимание, сякаш и те бяха хора като тях. Извънземните също не обръщаха внимание на човеците, като че ги познаваха добре и нямаше какво да ги учуди.
Инид остана с впечатление, че всички — хора и извънземни — наблюдават нещо, но не гледат в една обща точка, а пред всеки се разкрива някаква негова собствена гледка.
Тя се огледа за робота Джоунс и не можа да го открие. Имаше и други роботи, но малцина от тях се бяха смесили с хората и извънземните в маршируващите редици. Повечето вървяха встрани от процесията. Тя продължи да търси с поглед Джоунс, но той беше изчезнал без следа. Може би, каза си тя, трябва да избързам напред, за да го настигна. Беше гладна, а топло свинско с прясно омесен хляб звучеше страхотно добре. Беше глупаво от нейна страна да загуби връзка с робота. Затича се напред, но след няколко крачки спря. Не знаеше в каква посока е тръгнал Джоунс и така можеше по-скоро да се отдалечи от него, отколкото да го доближи. Някакъв глас прозвуча в ухото й — носов, нечовешки глас, говорещ с човешки думи: