Структурата се върна обратно в предишното си положение. По цялата конструкция в лишена от схема последователност пробягваха светли вълни. Коня слизаше към нея, подобно на гигантски паяк, пълзящ по паяжината си. Достигна до нивото й и се взря в нея.
— Какво мислиш за това? — попита той. — Не е ли прекрасно?
Тя се закашля и каза:
— Това ли се опитваше да построиш?
— Разбира се. Мислех, че вече си разбрала.
— Но какво е то? Кажи ми, ако обичаш.
— Това е мрежа — отговори Конят, — с която може да се улови Вселената.
Инид изви лице нагоре и се вгледа в това, което той нарече мрежа. Всъщност то бе ефирно и безформено.
— Сигурно не би могъл да уловиш Вселената в нещо толкова слабовато.
— Времето не влияе на тази мрежа — съобщи Коня, — нито пък пространството. Тя е независима от тях и само ги използва.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Инид. Той не приличаше на създание, което знае много за каквото и да е. — Учил ли си го някъде? Не на Земята, разбира се, а…
— Изучавал съм го като племенно предание. Има много стари истории и древни легенди.
— Не може да се вярва на легенди за нещо подобно. Трябва да имаш познанията, да ти е известна теорията и основните факти.
— Но аз го направих, нали? И ти казах къде да си сложиш пръста?
Инид отвърна неуверено:
— Да, така е.
Структурата се променяше пред очите й. Постепенно губеше крехкостта си, ставаше по-здрава и по-добре оформена, макар все още да не впечатляваше с някаква стабилност или форма. Малките светли вълни по нея се превръщаха от блещукащи орнаменти в предмети, които имаха нещо общо с тази решетъчна конструкция, която Коня нарече мрежа. Макар че тя въобще не можеше да си представи каква бе връзката на тези неща със структурата. Най-много я смущаваше фактът, че той нарече това мрежа, а то със сигурност не приличаше на мрежа. Опита се да си представи на какво й прилича и не се сети за нищо.
— Ще можем да пътуваме с нея — каза й Коня — от една на друга планета, без да губим време и без да се докосваме до пространство.
— Не можем да прекосяваме пространството върху нея — възпротиви се Инид. — Няма какво да ни предпазва. Ще загинем от студа и вакуума. А дори и да успеем, може да попаднем на някоя непозната планета, чиято атмосфера да ни задуши или изгори, или…
— Ние ще знаем къде отиваме. Няма да има нищо непознато за нас. Съществуват карти, които ще следваме.
— Откъде са се появили тези карти?
— От далечни места и отдавна отминали времена.
— Виждал ли си ги някога? У тебе ли са сега?
— Няма нужда да ги притежавам или да ги виждам. Те са част от ума ми, нещо като ген, наследен от предците ми.
— За наследствената памет ли говориш?
— Да, разбира се. Смятах, че ще се досетиш. Памет от отминалите поколения, знания и умения, наследени от тях. Както и познанието за това какво влиза или следва да влезе в мрежата.
— И твърдиш, че тази твоя мрежа може да извършва много необикновени неща?
— Колко са необикновени дори и аз не знам. Времето не е пречка за нея, нито…
— Времето — каза Инид. — Това е, което ми трябва. Загубих един приятел в миналото. Зная кога, но не и къде.
— Това е дребна работа за нея. Твърде лесно.
— Но аз ти казах, че не зная…
— Само мислиш, че не знаеш. Но всъщност знаеш. Просто трябва да се обърнеш към мрежата. Позволи й да проникне в тебе. Тя ще открие забравеното.
— Но как да говоря с нея?
— Ти не можеш. Само тя може да говори с тебе.
— Тогава как да й съобщя, че искам да говори с мен? Как да съм сигурна, че двете с нея можем да общуваме?
— Ти мисли към мене, макар да каза, че не можеш да си представиш възела…
— Сега, след като всичко е свършено и ти имаш безценната си мрежа, би ли ми казал какво всъщност направих? Нямаше никакъв възел и никакъв пръст.
— Мила моя, няма как да ти обясня. Не че не бих го направил, ако можех, ала просто няма начин. Може би се е намесила някаква твоя неподозирана способност, която и аз не бях сигурен, че имаш. Дори когато ти казах да сложиш пръста си там, не бях напълно сигурен, че ще свърши работа. Само се надявах, че ще стане.