Мрежата се издигаше във въздуха и Инид запълзя по нея, като се отдалечаваше от ръба. Телевизорът се плъзна към нея и тя протегна ръце да го хване. Екранът просветна и когато тя го погледна, видя Буун. Той се намираше на някакво сиво място, самият той изглеждаше сивкав, а с него беше и един сив вълк.
— Буун! — извика тя. — Буун, стой там! Ще дойда при теб!
8
Джей Коркорън излезе от Машината. Навън бе пролет, някъде в края на април. Машината лежеше на малка планинска полянка. Под нея се виждаше тясна долина, прорязана от сребриста водна линия. Над нея се издигаха заострени като с нож върхове. Дърветата бяха облечени с меките зелени дрехи на новия растеж, а поляната бе покрита с разцъфнали в пастелни тонове диви цветя.
Дейвид се изправи до него и каза:
— Отидохме малко по-далече, отколкото възнамерявах. Нямах време да наглася курса. Просто се разкарах от онова място.
— Колко далече? — попита Коркорън. — Не че има кой знае какво значение.
— Всъщност и аз не смятам, че има — отговори Дейвид. — Но при всички положения сме по-близо до времето, от което произлизаме ние. Сега сме, грубо казано, плюс-минус стотина години — 975 хиляди години от началото на вашето летоброене. А къде сме — вероятно някъде в това, което бихте нарекли колонията в Пенсилвания. Може би си чувал за нея.
— По мое време — каза Коркорън — нямаше колония.
— Дай ми малко време и ще мога да определя с точност до километър къде сме и с точност до година времето, в което сме.
Коркорън кимна. Посочи билото на склона, който се издигаше над полянката.
— Има нещо странно там. Нещо нередно. Може ли да са някакви руини?
— Възможно е — отвърна Дейвид. — По това време цялата Земя е отрупана със стари забравени места. Изоставени градове, надживели употребата си пътища, гробници и други свети места, напуснати при смяната на религиите. Искаш ли да се качим и погледнем?
— Не би било зле. Оттам ще можем и да огледаме местността.
Когато изминаха половината разстояние, стана ясно, че на върха наистина има руини.
— Не е останало много — каза Дейвид. — Още няколко века и ще останат само малки могили, намекващи за миналото. Има още много подобни места, пръснати са навсякъде. И никой никога няма да открие какво са били преди. Сега няма археолози. Човечеството е загубило интерес към миналото. Бремето на историята е твърде тежко. Някъде, предполагам, е скрит надпис, който би ни казал какво всъщност е това и би разказал историята му. Но никой няма да го прочете. Вече няма историци.
Вече почти на върха те наближиха една стена или поне това, което беше останало от нея. Беше порутена и никъде не се издигаше на повече от десетина стъпки. За да стигнат до нея, те внимателно подбраха пътя си през паднали каменни блокове, много от които бяха полузаровени в земята.
— Някъде трябва да има врата — каза Коркорън.
— По-голямо е, отколкото ми се стори от полянката.
Движейки се покрай стената, те достигнаха някаква врата. От едната й страна, на земята, седеше старец, облегнал се на стената. Износените му дрехи слабо се развяваха от лекия ветрец, духащ над билото. Бяла брада стигаше до гърдите му и бяла като брадата му коса се спускаше над раменете му. От лицето се виждаха само чело, нос и очи.
Те замръзнаха на място при вида му. Той се вгледа в тях, без да изглежда изненадан. Въобще не се раздвижи, само помръдна голите пръсти на краката си. После заговори:
— Отдалеч чух, че идвате. Вие сте тромави създания.
— Съжалявам, че ви обезпокоихме — каза Коркорън. — Не предполагахме, че може да има някой тук.
— Не ме безпокоите. Не допускам нищо да ме безпокои. Вече години нищо не ме безпокои. По едно време бях иманяр. Обикалях тия места с торба и лопата и търсех каквото и да е, съкровища. Намирах по нещо, макар и не много. Накрая разбрах, че съкровищата не струват нищо. Сега общувам с дървета и камъни — най-добрите приятели, които човек може да има. По света е пълно с ненужни хора. Те безцелно говорят помежду си единствено от любов към звука на гласа си. Роботите правят всичко за тях. Аз нямам робот и живея без неговите преимущества. Малкото разговори, които провеждам, са с дървета и камъни. Самият аз не говоря много. Не съм влюбен в гласа си, както мнозина други. Повече слушам дърветата и камъните, отколкото аз да им говоря.
Докато казваше това, тялото му се свличаше надолу по стената, на която се бе облегнал. Зае по-изправена позиция и смени темата на монолога си: