— По едно време обикалях звездите и общувах с извънземни, а общуването с извънземни, трябва да знаете, е пълна глупост. Откривахме с моя екипаж нови планети и пишехме дебели доклади, натъпкани с трудно добита информация, които трябваше да бъдат предадени, като се върнем на родната планета. Но когато се върнахме на Земята, бяха останали само неколцина, които се интересуваха от нашите открития. Хората ни бяха обърнали гръб. Там, в Космоса, аз срещах извънземни. Има хора, които ще ви кажат, че в същината си извънземните са наши братя. Но, казвам ви честно, повечето извънземни са отвратителна каша…
— По времето, когато сте били в Космоса или тук, на Земята — прекъсна го с въпрос Дейвид, — чували ли сте нещо за извънземни, наричани Неограничените?
— Не, не мога да кажа, че съм чувал нещо подобно, но пък и аз не съм срещал никого от години. Не съм това, което бихте нарекли представител на обществото…
— Има ли някой друг наоколо, който може да е чувал за Неограничените?
— Не съм сигурен — каза му старецът, — но ако питате дали има някой, който би разговарял с повече желание с вас, то ще намерите група древни любопитковци на около миля надолу по долината в подножието на тази планина. Питайте ги нещо и те ще отговорят. Те говорят непрестанно. Чуят ли веднъж въпрос и докопат ли се до някакво предложение, става невъзможно да бъдат спрени.
— И вие добре се справяте — каза Коркорън. После се обърна към Дейвид: — След като сме тук, може би няма да е зле да се разходим из руините, преди да потърсим хората в долината.
— Няма какво да се види — обади се старецът. — Просто купчина камъни и дялани блокове. Ако искате, вървете, но не си струва да се разглежда. Аз ще остана тук на припек. Дърветата и камъните са мои приятели, също и слънцето. Макар че с него не може да се разговаря. Но то дава топлина, радост и не иска нищо в замяна, а с това показва истинско приятелство.
— В такъв случай — каза Дейвид — благодарим ви за времето, което ни отделихте.
След като каза това, той се обърна и мина през вратата. Нямаше никаква следа от път, но сред бъркотията от паднали камъни се срещаха открити места. Старецът беше прав: нямаше много за гледане. Тук-там все още се издигаше по някоя стена, а скелети на древни постройки се крепяха в част от предишните си очертания, но никъде не се виждаше и намек за предишния вид на тези останки.
— Губим си времето — каза Дейвид. — Тук няма нищо за нас.
— Ако не си губехме времето — язвително попита Коркорън, — какво бихме правили с него?
— И това е вярно — съгласи се Дейвид.
— Едно нещо ме смущава. Намираме се на почти милион години от моето време. Има милион години разлика между мен и теб. За теб аз би трябвало да съм непохватно и грубо първобитно същество; за мен ти би трябвало да си оформен софист. Но никой от нас не намира другия за странен. Какво става? Човешката раса не се ли е развила през тези милион години?
— Трябва да имаш предвид, че ние бяхме изостанали — каза Дейвид. — Бяхме селяците на своето време. Отчаяно се придържахме към старите стойности и стария начин на живот. Може би дори прекалявахме, но пък това бе нашият протест и поради това може би сме минали границата. Но тук има софисти. Създадохме велика техническа цивилизация и изучавахме пространството. Постигнахме съгласие в политиката. Няма вече враждуващи националисти. Всеки притежава пълно обществено съзнание. Никой в света, в който се намираме в момента, не чувства липсата на жилище, храна, медицинска помощ, въпреки че сега от нея има малка нужда. Епидемиите, които са ви унищожавали с милиони, са премахнати. Продължителността на човешкия живот е удвоена в сравнение с твоето време. Ако добре се вгледаш в това общество, може би ще го наречеш „утопично“.
Коркорън изсумтя:
— Прекалено много утопия. Вашето време е постигнало утопията и сега отивате по дяволите. Чудя се дали вашата грешка не е именно утопията?
— Може би е така — меко отвърна Дейвид. — И не толкова самият факт, колкото приемането на утопията.
— Имаш предвид чувството, че всичко вече е направено и няма накъде повече да се върви?
— Може би, не съм сигурен.
Повървяха малко в мълчание, после Коркорън попита:
— А другите? Можем да направим много. Хорас е с Машината на Мартин, а тя има система за свръзка. Той може да опита. Но трябва да бъде много внимателен. Без съмнение съществуват, пръснати из времето, и други групи като нашата. И може никоя от тях да не е на по-сигурно място от нас. Който и да е пратил чудовището срещу нас, вероятно е направил същото и с тях. А ако има някои оцелели, те сигурно биха се пазили да отговарят на каквито и да е повиквания.