— Смяташ ли, че Неограничените са изпратили убийците?
— Подозирам, че е така. Не се сещам кой друг би могъл да го направи.
— Но защо? Неограничените са ви прогонили в безпорядък назад из времето. Не можете да бъдете голяма заплаха за тях.
— Възможно е — каза Дейвид, — или поне Неограничените може би го смятат за възможно, че всички ние ще успеем да се прегрупираме и да се завърнем по-късно, установявайки ново общество. Бихме могли да изчакаме Неограничените да си тръгнат, а в тази възможност те може би виждат голямата заплаха. Ако те оставят някой от нас след себе си, винаги би съществувала вероятността, поне в техните мисли, че след като си тръгнат, ние ще се опитаме да унищожим тяхното дело.
— Но те вече са си свършили работата.
— Не и докато последният човек не е мъртъв или не е приел нематериалното съществуване.
През цялото това време те изкачваха склона към билото. Гледката пак не бе нищо особено. Отвсякъде ги заобикаляха раздробени камъни, сред които растяха храсти и ниски дръвчета. В случайно непокритата от камъните почва растяха цветя. Повечето от тях бяха диви, но имаше и някои, оцелели от градините на порутения град — пръснати тук и там теменужки, лалета в един ъгъл, образувани от две що-годе здрави стени, и разклонен люляк, отрупан с приятно миришещи цветове.
Коркорън спря до люляковия храст. Светът се беше променил толкова много за милион години. Земята беше същата. Още съществуваха цветя и дървета, при това познати на вид. Хората бяха почти същите, ако не и съвсем. Макар и да изглеждат доста, милион години са твърде малко време за забележими физически изменения. Но поне интелектуални промени трябва да има. И може би има. Той бе видял малко хора от това далечно бъдеще — само стареца при портата, Дейвид и неговото семейство.
Отдалечи се от люляка и продължи покрай оскъдните останки от частично рухналата стена. Като стигна до нейния край, Коркорън видя, че разстоянието до билото вече е съвсем кратко. В това било имаше нещо особено — някаква мъглявина висеше над ясно очертаните на фона на небето руини. Той постепенно забави крачка, спря и се втренчи в мъглявината, която започваше да приема очертанията на гигантска, извита, свободно стояща стълба, виеща се нагоре в небето.
После видя, че греши. Стълбата не стоеше свободно, а се виеше около огромен дънер. А дървото — мили Боже, дървото! Мъглявината се разсейваше и сега той можеше да го види по-ясно. Дървото се издигаше от билото и се извисяваше в небето, докъдето стигаше поглед, без да му се вижда краят. Издигаше се все по-нагоре и нагоре, докато дънерът и стълбата не се превръщаха в една тънка, сякаш теглена с молив черта, и после изчезваха в синевата.
— Има ли нещо там горе? — попита го Дейвид.
Коркорън се върна в реалността, сепнат от думите. Беше забравил за Дейвид.
— Какво каза? Съжалявам, но не те чух добре.
— Попитах дали има нещо над билото. Беше се втренчил в небето.
— Нищо съществено — каза Коркорън. — Стори ми се, че видях ястреб. Изгубих го в отблясъка на слънцето.
Той погледна пак към билото. Дървото още беше там, а стълбата се виеше около него.
— Май е време да се връщаме — обади се Дейвид. — Тук няма какво повече да се види.
— Прав си. Идването ни тук беше само загуба на време.
Дори гледайки към върха, Дейвид не успя да види дървото със стълбата, помисли си Коркорън. А и аз не му казах. Защо, по дяволите, да не му кажа? От страх, че няма да ми повярва? Или понеже няма нужда да знае? Все същата стара, престара игра — никога не издавай нищо, пази знанията си само за себе си до мига, в който може би ще ти потрябват.
Това беше друг пример за изкривената му способност за виждане, позволила му да съзре и Машината на Мартин, без никой друг да може. Машината беше там; той знаеше, че и дървото беше там; но това беше специално, лично знание и трябваше да го запази за себе си.
Дейвид се спусна по склона. След като хвърли последен поглед, за да се увери, че дървото е там, Коркорън го последва. Старецът беше изчезнал, когато стигнаха до портата, и те продължиха надолу до полянката, където ги чакаше Машината.
— Какво ще кажеш — попита Дейвид — да потърсим онова село, за което ни каза старецът?
— Съгласен съм — отвърна Коркорън. — Трябва да направим нещо, за да разберем каква е тукашната ситуация. В момента сякаш действаме във вакуум.