— Може би е заминала с него — обади се Инид.
— Не е трябвало да го прави. Постът трябва да е винаги там, където е оставен.
— Бих казал — намеси се Дейвид, — че може би е вредно за нас да опитваме твърде настойчиво да влизаме във връзка с него. Като предпазна мярка би трябвало да ограничаваме съобщенията си до минимум.
— Ние сме единствените в този времеви отрязък — отвърна Хорас, — които имаме подобни способности. Няма кой да ни следи.
— Не бих залагал на подобно нещо — подхвърли му Дейвид.
— Какво значение има това? — попита Ема, винаги умерен пазител на мира. — Няма смисъл да седим тук и да спорим за подобни неща.
— Този Мартин почти никога не разговаря с нас — оплака се Хорас. — Никога не ни съобщава нищо.
Тимъти постави ножа и вилицата в чинията си по-шумно от необходимото:
— Въпреки факта, че не ни е известно почти нищо за този човек и не му се доверяваме напълно, все пак вероятно той знае какво върши. Ти правиш от нищо нещо, Хорас.
— Аз видях него и Стела — каза Дейвид, — когато бях в Ню Йорк на двайсетия век преди няколко години за някои книги, които Тимъти поиска. Тогава — той се обърна към Тимъти — донесох двуцевката и карабината за колекцията ти.
— И двете са прекрасни оръжия — каза Тимъти.
— Това, което не мога да разбера — рязко се обърна към него Ема, — е защо трябва да ги държиш заредени. Не само тези двете, но и всички останали. Заредената пушка е опасна.
— Цялостност — отвърна Тимъти. — Сигурно дори и ти можеш да оцениш цялостността. Амунициите са основна част от оръжието. Без тях пушката е несъвършена.
— Това обяснение ми убягва — намеси се отново Хорас. — И винаги ми е убягвало.
— Не говорех за пушките — каза Дейвид. — Сега съжалявам, че изобщо го споменах. Опитвах се да ви кажа, че срещнах Мартин и Стела. Прекарах у тях няколко нощи.
— И как изглеждат? — попита Инид.
— Мартин е студен човек. Прекалено студен. Говори твърде малко и когато го прави, всъщност не казва нищо. Видях го само няколко пъти, всеки път за кратко. Имах чувството, че не е доволен от престоя ми там.
— А Стела?
— Също студена. Но по друг начин. Студена кучка. Наблюдава те през цялото време, но се преструва, че не го прави.
— Някой от тях да изглежда опасен? Опасен за нас, имам предвид.
— Не, опасен не. Просто неудобен.
— Може би сме твърде самодоволни — каза Ема със своя спокоен глас. Нещата вървяха много добре за нас през последните години и може да сме изпаднали в заблудата, че завинаги ще продължи така. Единствен сред нас Хорас е нащрек. През цялото време се занимава с нещо. Струва ми се, че ние, останалите, също бихме могли да вършим нещо, вместо да го критикуваме.
— Тимъти е толкова зает, колкото и Хорас — отвърна Инид. — Прекарва цялото си време в ровене из книгите и свитъците, които му събират. А кой ги събира? Дейвид ходи до Лондон, Париж, Ню Йорк, поема риска да напуска Хопкинс Ейкър и ги събира за него.
— Това всичко може да е вярно, мила — каза Ема, — но кажи ми какво в такъв случай правиш ти?
— Скъпи мои — възпротиви се Тимъти, — не трябва да се заяждаме помежду си. Инид, по свой собствен начин, прави колкото всеки от нас или дори повече.
Дейвид погледна през масата към своя спокойно говорещ, уравновесен брат и се удиви как успява да търпи Ема и нейния простоват съпруг. Дори и при най-крайна провокация той никога не повишаваше глас. С подобното си на светец лице, обрамчено от тънката му бяла брада, той беше спокойният глас на разума сред бурите, които понякога разтърсваха семейния кръг.
— Вместо да спорим — каза Дейвид — за това кой от нас прави най-много за решаването на проблема, пред който сме изправени, струва ми се, че е по-добре да признаем, че никой не прави нещо, което наистина има връзка с проблема. Защо да не признаем простичко и честно, че всички ние сме бегълци, свити тук, скупчени, надяващи се, че никой няма да ни открие. Бих се осмелил да предположа, че ако животът ни зависеше от това, никой от нас не би могъл да разреши проблема.
— Мисля, че някои от нас са на вярна следа — обади се Хорас, — и дори ако ние не сме, то има и други, които търсят отговора. Хората в Атина и в Плейстоцена…
— Точно това е — продължи Дейвид. — Ние, Атина, Плейстоцена и Ню Йорк, ако Мартин и Стела са още там. И колко сме всички взети заедно?