— Въпросът е — отвърна Хорас, — че трябва да има много други групи. Нашите три групи, тоест — нашите четири групи, знаят една за друга. Трябва да има много, свързани заедно като нашите четири, които да знаят за нас или за другите. Това вече има смисъл. Революционери, а ние в някои отношения сме такива, изолирани в клетки, с минимални познания едни за други.
— Колкото се отнася до мен — продължи Дейвид упорито, — аз все още смятам, че ние сме чисто и просто бегълци — единствените, които са се измъкнали.
Бяха привършили с овнешкото и Нора влезе да отсервира, след което се върна с изпускащ пара сливов пудинг и го постави в центъра на масата. Ема се протегна и го придърпа по-близо.
— Вече е нарязан — каза тя. — Подавайте ми десертните си чинии. Има и сос, ако някой иска.
— Днес видях Спайк — обади се отново Дейвид. — Когато бях в гората. Играеше си на неговата глупава игра с подскоците.
— Бедният Спайк — каза Тимъти. — Ние го измамихме. Той дойде да ни види. Не беше от семейството, но бе с нас, когато дойде време за тръгване. Не можехме да го оставим там. Надявам се да е щастлив с нас.
— Изглежда доста щастлив — отговори Инид.
— Не можем да разберем — възрази Хорас, — той не може да разговаря с нас.
— Той разбира повече, отколкото допускаме — каза Дейвид. — Никога не правете грешката да приемате, че е глупав.
— Той е извънземен — продължи Тимъти. — Беше домашно животно — не, това не е съвсем точно — той имаше някаква близост със съседното семейство. В онези дни отношенията с извънземните бяха странни и не бяха напълно разбираеми. Поне не за мен.
— С Хенри е различно — каза Инид. — Той е един от семейството. Връзката му може би е малко по-далечна, но той е един от нас. Той дойде напълно по свое желание.
— Понякога се безпокоя за Хенри — намеси се отново Тимъти. — Не го виждаме много често.
— Зает е — отвърна Дейвид. — Прекарва добре. Скита из околностите отвъд Хопкинс Ейкър, като изкарва акъла на селяните, местното население, а може би и на някои все още твърде необразовани дворяни, които вярват в духове. Донася ни много тукашна информация. Благодарение на него и само благодарение на него ние знаем доста за това, което става отвъд имението.
— Хенри не е дух — каза Ема с наставнически тон. — Не бива да говориш по този начин за него.
— Разбира се, че не е дух — съгласи се Дейвид, — но прилича доста на такъв, за да заблуди някой, който не знае.
По всеобщо съгласие те прекратиха разговора и се заеха с пудинга — малко тежък, но извънредно вкусен.
Чух ви да говорите за мен, каза някаква мисъл, която не беше глас, но мисъл толкова силна и ясна, че всички на масата я чуха.
— Това е Хенри! — изпищя Ема, цялата разтреперана.
— Разбира се, че е той — каза Хорас, леко прокашляйки се. — Той обожава да ни стряска в неподходящи моменти. Може да го няма с дни и след това да се появи до рамото на някого и да викне в ухото му.
— Събери се, Хенри — каза Тимъти, — и седни спокойно на някой стол. Смущаващо е да общуваш с някого, който е невидим.
Хенри се събра, или поне събра по-голямата част от себе си, достатъчно плътно, за да бъде видим, макар и неясно, и седна на един стол до крака на масата срещу Тимъти. Представляваше нещо мъгливо, подобно на човек, макар и грубо оформен. Но това, което беше събрал, не стоеше напълно заедно, непрекъснато се разливаше настрани и очертанията на стола, който все още можеше да се вижда през неговата разредена материя, се променяха при всяко негово полюшване.
Вие сте се насладили на една отвратително тежка вечеря, каза им той. Всичко е било тлъсто. Овнешкото, пудингът, всичко. Тази тлъста храна ви прави толкова тежки.
— Аз не съм тежък — отговори му Тимъти. — Аз съм толкова слаб и лек, че се поклащам от вятъра.
Ти никога не излагаш себе си на вятъра, каза Хенри. Никога не излизаш от къщата. От години не си усещал топлината на истинска слънчева светлина.
— А ти почти никога не си в къщата — обади се Хорас. — Получаваш много повече от своя дял слънчева светлина.
Аз живея чрез слънчевата светлина, отговори му Хенри. Навярно съзнаваш това. Енергията, която поемам от слънцето, е тази, която ми позволява да се движа. Но не е само слънцето, има и други неща. Сладкият аромат на дивите рози, пеенето на птиците, усещането на голата пръст, шепотът или воят на вятъра, величественият всеобхватен купол на небето, непоклатимото достойнство на дърветата.