Не, изглежда бе най-добре Родри да бъде доведен в Бардек, да се изтрие паметта му, така че да не е в състояние да отиде направо при някой от спазващите законите архонти и да съобщи кой е всъщност. Сетне да го пусне, скрит пред очите на всички, като роб, който се носи накъдето го повлече съдбата. Рано или късно Невин щеше да дойде. И тогава Стария щеше да го чака…
Част първа
Бардек
Есен, 1063
Повечето деверийци смятаха, че Бардек е едно цяло, като тяхната страна, но всъщност той представляваше архипелаг и само най-малките острови бяха под единно управление. По-големите, като Бардекина и Суртина, се деляха на множество градове държави. Някои от тях се състояха само от град и толкова обработваеми земи, колкото едва-едва да го изхранят; други упражняваха контрол над стотици квадратни мили територия, а и градове, които бяха техни колонии, или подчинени държави. По времето, за което говорим, Милетон, който се намираше на Бардекина, представляваше един от най-големите градове държави, като освен това управляваше град Валант и около половината от острова. Беше красив, кацнал високо на една крайбрежна канара, надвиснала над тясно пристанище. Минеше ли през портите в чисто белите градски стени, човек сякаш се озоваваше в гора.
Навсякъде дървета очертаваха широките прави улици и ги покриваха със сенчести навеси от преплетени клони; край всяка жилищна или друга сграда растяха нагъсто палми както от високия тип, който дава фурми, така и от ниските декоративни видове, евкалипти с ароматни листа, джакаранди с лилави цветове; също — един храстовиден вариант, известен само в Бардек и наречен бенато — с мънички червени цветчета, сякаш посипали с прах листата. Около дърветата се виеха и цъфтяха пълзящи растения, като заплашваха да задушат всевъзможните дървени и мраморни статуи, пръснати из малките площади и по кръстовищата. Сред зеленината се издигаха правоъгълни къщи с извити като преобърнат корпус на кораб покриви, някои пазени от високи статуи, изобразяващи предтечите на техните обитатели, други — от чифт весла, предназначени сякаш за великан.
По улиците хората ходеха, без да бързат, или отиваха от къща в къща — непрекъснат поток от мъже и жени, до един облечени в туники и обути в сандали. Мъжете обаче имаха на бузите си нарисувани в ярки цветове фигури, докато жените носеха украшения, закачени в грижливо накъдрените и вдигнати високо коси; неща, които показваха към коя „къща“ или клан принадлежи съответният човек. По онова време животът беше толкова спокоен, че децата тичаха необезпокоявани по улиците, или пък бяха погълнати от сложни игри сред площади и градини, без да е необходимо някой да ги наглежда; никой не им се караше или причиняваше и за момент някакво притеснение.
Разбира се, цялото това великолепие се плащаше скъпо: Милетон беше център на търговията с роби на северните острови. Стига да имаше достатъчно пари и малко търпение, купувачът щеше да намери роби с всякаква подготовка: писари, акушерки или черноработници, а също така и по някой варварин от Девери, макар те да представляваха рядкост. По този въпрос законите бяха изключително строги — деверийците можеха да се продават в робство само за определен, ограничен брой простъпки срещу държавата, например за големи дългове, разрушаване на обществена собственост в голям мащаб или за хладнокръвно, предумишлено убийство. Архонтите на различните градове държави не желаеха да видят бойната флота на кръвожадните варвари, поела към земите им под претекст да спаси някой несправедливо третиран сънародник.
Следователно беше добре подобни екзотични покупки да не се правят на обществените пазари и край пристанището, където военнопленниците, престъпниците и децата на робите, собственост на държавата, се продаваха на търг съгласно установен ред за наддаване — а в по-малки, частни заведения, пръснати около Милетон. Такова имаше недалеч от пристанището, от другата страна на Правителствения площад, там, където между стените на задни дворове се виеше тясна, лишена от дървета уличка. Колкото повече я следваше човек, толкова по-ниски ставаха зидовете, докато напълно изчезнеха, а къщите — по-малки и по-бедни, докато не се превърнеха в лабиринт от колиби и зеленчукови градини, тук-таме с по някоя кочина, обитавана от дребни сиви прасета.