След едно последно кривване уличката излизаше на открит площад, по който между нарядко поставения калдъръм избуяваха бурени и се почесваха кокошки, като от време на време кудкудякаха на играещите дечица. От другата страна имаше висока стена, която очевидно обграждаше някакъв комплекс. В средата се открояваше обкована с желязо врата. Върху мекото й дърво не беше издълбан никакъв знак, нито пък име, обаче запознатите с тези неща хора знаеха, че това е пазарът на Бриндемо. А онези, които не знаеха, щяха да направят добре да стоят настрана от него.
И все пак вътре в комплекса обстановката не беше мрачна и зловеща като в къща на ужасите. Дворът бе обрасъл с мършава трева и запуснати цветни лехи, сред които през деня робите можеха да стоят на слънце; имаше спретнати спални помещения, където единствените ценни предмети представляваха леглата, чисти, макар и овехтели; имаше и баня, в която можеха да се къпят, когато поискат. Храната в никакъв случай не бе от такова качество, че да присъства на богатска трапеза, но робите ядяха до насита, а домакинът и семейството му се хранеха наравно със стоката. В известни кръгове Бриндемо беше известен с това, че купува роби, които други търговци биха отказали — такива, чиито договори за продажба не са съвсем наред, или идваха при него упоени и неспособни да протестират, че са поставени в такова положение — ето такива неща, може би законни, но най-вероятно — не. От време на време някое просяче без семейство, влязло при Бриндемо за парче хляб, повече не се е виждало.
За строгостта на законите, които регулираха продажбата на варвари, може да се съди по това, че когато при него се появи такъв, чийто договор не беше напълно в ред, Бриндемо се поколеба дали да го продава. Обикновено веднага би предложил такава ценна стока на някоя от големите къщи в Милетон и би поискал за нея много висока цена. Варваринът беше малко над двайсет години, изключително красив, с гарвановочерна коса и сини като метличина очи; държеше се с аристократично изящество и, най-хубавото, вече знаеше доста бардекски, като допълваше познанията си със скорост, подсказваща рядка способност за научаване на езици. Тоест щеше да е великолепен лакей, с възможност след време да се издигне с работа до домоуправител, ценен член на домакинството, който един хубав ден щеше да получи свободата си и да бъде осиновен в клана.
За нещастие съществуваха договорът за продажба и изключително неудобният факт, че робът дори не помнеше името си. Предишните му собственици го бяха нарекли Талиейсин, но той без колебание признаваше, че това име не означава нищо за него. Не си спомняше нищо — семейство, роден град, — нищо за живота преди деня, в който е бил продаден. Тъй като, за да го държат в подчинение, предишните собственици му бяха давали опиум, Бриндемо се погрижи той да получава изобилна и добра храна и да спи, колкото си ще. За съжаление доброто отношение не даваше ефект; младежът не беше в състояние да си спомня повече от преди.
— Ти ме изваждаш от търпение, Талиейсин от Пирдон — каза една вечер на деверийски Бриндемо. — Но пък не се съмнявам, че и себе си изкарваш от търпение.
— Разбира се — робът се усмихна със странната си, пленителна усмивка. — Кой не би искал да знае истината за себе си?
— Ами! Има много хора, които я крият дълбоко в сърцето си, за да не се изправят никога пред нея. Може да си един от тях. Дали не заради нещо така ужасно, че за да го забравиш, си изтрил напълно паметта си?
— Кой знае? На такъв ли ти приличам?
— Не, макар че според мен, въпреки твоя чар, си опасен човек. Не бих ти дал меч или кинжал.
Талиейсин отклони бързо поглед, очите му се замъглиха, сякаш мислите му бяха направили странен обрат.
— Кинжал — прошепна Бриндемо. — Означава ли тази дума нещо?
— Донякъде — говореше бавно, почти насила. — Не мога да открия спомена. Думата само някак подръпна паметта ми.
Бриндемо въздъхна с пресилен драматизъм.
— Двайсет и пет зотара! Спокойно мога да те продам за двайсет и пет златни зотара, стига да успеем да открием истината. Знаеш ли колко струва един зотар?
— Право да си кажа, не.