— С тях мога да купя десет прасета, а дори пет от тях ще са заплодени… ай!
— Кръв капе от сърцето ми за теб.
— О, сарказъм значи, но бих ли могъл да ти се сърдя? Това е добър признак. Съзнанието ти се връща за живот. Но ще ти кажа, че чакам гостенин тази вечер. Той би могъл да те познае или да пришпори с нещо съзнанието ти. Нямам сили повече да понасям това. Двайсет и пет зотара, а ти стоиш тук и не мога да те продам. Както казват в твоята родина, сърцето ме боли.
Докато чакаха Ариано, Бриндемо учеше роба как трябва да налива вино и да сервира чаши от поднос. Талиейсин се учеше сериозно и с интерес, който не беше лишен от известен чар — до голяма степен като умно дете, което е решило да върши нещо, макар и да му се струва смешно, за да направи удоволствие на родителите си. Но Бриндемо винаги съзнаваше, че робът е покорен само защото си е изгубил паметта. Талиейсин се движеше като състезател в бой с ножове (професионалните бойци на арената бяха единственото нещо, с което Бриндемо можеше да свърже тази особена походка, сякаш плъзгане по земята и привидно отпуснатата стойка, докато всъщност човекът беше непрестанно нащрек), до положение, че изпитваше неудобство, като го гледаше как се върти около сребърния поднос — досущ лъв с каишка около шията, който ходи след господарката си като домашна котка. Не биваше да го купувам, мислеше злощастно той; трябваше да кажа „не“ на Барума. Но по този начин мъката му само се задълбочи, защото знаеше повече от добре, че не е в състояние да откаже каквото и да е на Барума.
Ариано дойде точно когато камбаните на храма отбелязваха часа на залеза. Бриндемо го посрещна лично на вратата, след което го въведе в главната зала — дълго помещение с бели и сини плочки на пода и тъмнозелени стени. В единия край имаше нисък подиум, по който около месингова масичка се търкаляха разхвърляни шарени възглавници. След като се настаниха на нея, Талиейсин им поднесе чашите с вино, сетне приседна почтително на ръба на подиума. Ариано беше сбръчкан дребен мъж, който криеше плешивостта си под бяла ленена шапчица. Той го огледа с лека, но не враждебна усмивка.
— Така значи, Талиейсин — заговори той. — Бриндемо казва, че произхождаш от Пирдон.
— Така ми казаха, господарю.
Една от рошавите вежди на Ариано подскочи нагоре.
— Говори ми на деверийски. За какво… а, сетих се. Опиши стаята.
Докато, малко озадачен, Талиейсин покорно изреждаше мебелите и описваше цветовете в стаята, Ариано слушаше с наведена на една страна глава. Сетне прекъсна изброяването с рязко махане на ръка.
— Пирдон ли? Друг път! Ти си от Елдид, момче. Готов съм да се обзаложа на много; при това от брега на Елдид — обърна се към Бриндемо и заговори на бардекски. — Там имат ясно изразен начин на говорене. Както би могло да се очаква, Барума те е лъгал като скорпион.
— Дано нозете на боговете го смажат! — Бриндемо усети как по гърба му се стича пот. — Едва ли познаваш този предполагаем роб.
— За да ти кажа как всъщност се казва ли? Не, не го познавам. От начина, по който се движи, и всички останали неща, по-скоро смятам, че принадлежи към тяхната аристокрация.
— Какво? Аз пък мислех, че е състезател с нож, боксьор или някакъв вид изпълнител от този род.
— Мили мой стари приятелю, ти забравяш, че в Девери всички аристократи са бойци. Започват да ги обучават за това още като малки деца.
Бриндемо простена, но хлипането не му донесе облекчение. Талиейсин слушаше с добре разбираемо напрежение.
— Благородник значи, а? — проговори робът най-накрая. — Но онзи Барума каза, че съм бил син на търговец.
— Барума лъже със същата тази лекота, с каквато пада дъждът — отвърна Ариано. — На твое място бих престанал да бърборя за зотари и бих се отървал от този човек колкото се може по-скоро, но с добър господар, нали ме разбираш? Ако роднините му се появят тук с кръв във варварското си съзнание…
— Зная, зная — Бриндемо едва говореше, смазан от алчност поради осуетената си печалба. — Все пак двайсет и пет зотара! Ай!
— Дали всичкото злато на този свят ще е в състояние да ти зашие главата обратно на врата, ако…
— О, я престани! Разбира се, че си прав. Барума искаше да го продам в мините или на галерите, но за това не може да става и дума, щом човекът е аристократ.
— Така смятам и аз! Дано сфинктерът на Барума зяпне, а мъжкото му да се откачи!
— И дано един ден болни маймуни да му ядат сърцето. Добре тогава. Ще го продам, щом намеря подходящ купувач. Ако чуеш за някого, кажи ми — разбира се, срещу комисионна.