— Разбира се — Ариано протегна ръка. — Още вино, Талиейсин.
Робът поднесе виното точно както го бяха учили, със съответните жестове, но свирепият, мрачен поглед в очите му накара Бриндемо да се чувства изключително разтревожен. „Най-добре е, заради самия себе си, да го махна по-скоро оттук — помисли той — и все пак… Ай! Двайсет и пет зотара!“
Бяха дали на Талиейсин малка стаичка, защото Бриндемо се страхуваше да го остави на приказка с останалите роби. Ако Барума се върнеше, не биваше да разбере, че са се опитвали да разкрият тайната.
Стаичката едва побираше един сламеник, а в стената имаше мъничка ниша за лампа. След като го заключиха за през нощта, Талиейсин седя дълго на сламеника, премисляйки чутото от Ариано. Маслото в лампата се беше свършило, но той виждаше съвършено ясно на лунната светлина, която струеше през прозорчето. Дойде му наум, че е наистина странно да вижда в тъмното. Преди това го приемаше за дадено.
Появиха се Диви, по няколко наведнъж; група гномчета, до едно шарени — на сини, сиви и лилави пръски, различни от онези в Девери, поне доколкото си спомняше. В момента не беше особено склонен да вярва в каквото и да е за себе си. Кой би могъл да знае, че това е истина, или някоя от лъжите на Барума? Но имаше ясен спомен за плътно оцветени гномчета, а най-вече за едно сиво, което беше някакъв приятел. Очевидно от много време е бил в състояние да вижда тези същества.
От онова, което знаеше за деверийските аристократи, способността да се сприятеляват с духове им беше дотолкова неприсъща, че известно време предъвква този необикновен факт. Не си спомняше много за себе си, но общото му познание за света сякаш оставаше непокътнато. Със сигурност знаеше, че един обикновен лорд няма да се занимава с Дивите. Но тук имаше едно особено смело гномче, мърлявозелено и сивкаволилаво на цвят, със смайващ брой брадавици, които се спускаха по гръбнака му. То се покатери в скута му и го потупа по ръката с мъничката си ноктеста лапичка, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
— Е, добър вечер, малки братко!
Гномчето се ухили, разкривайки ярки лилави зъби, сетне се намести в скута му като коте. Докато небрежно го галеше и почесваше от време на време зад ушите, Талиейсин усети нещо да боде съзнанието му, досущ тресчица, която се стреми да излезе навън от пръста, в който се е забила. Дивите и самият израз „малки братко“ означаваха нещо много важно, което би му дало важен ключ да разбере кой е, стига да успее да намери ключалката! Това беше тайна, много дълбоко заровена тайна, може би скрита дори и от Барума.
— Ще ми се да можехте да говорите, момчета. Знаете ли кой съм аз?
Всички едновременно закимаха утвърдително.
— А дали знаете името ми?
Този път отговорът беше отрицателен.
— Но по някакъв начин ме познавате, така ли?
Още един утвърдителен отговор. Замисли се дали някога е бил обърнат навътре към себе си човек, но най-вероятно не, след като напомня воин или състезател с нож. Частиците истина, които откриваше, бяха лишени от смисъл повече от всички лъжи. Значи благородник или състезател, но и в двата случая виждаше Дивите, а те го смятаха за приятел. И отново това придърпване на съзнанието. Приятел или един от тях? Космите на врата му настръхнаха, когато го изрече на глас.
— Или един от тях! Трябва да зная какво означава това, всички дяволи чак до третия ад да го вземат!
Но не успяваше да си спомни. Изведнъж се вбеси, вбеси се на съзнанието си, на Барума, на изкривената съдба, която му беше отнела собственото аз и го бе пуснала тук — парче човешки боклук от пазара на Бриндемо. Удари с все сила по стената. Болката и яростта се сляха и внесоха кратко прояснение в осакатеното му съзнание. Западняците, Елкион Лакар, елфите. Те виждаха Дивите, те ги наричаха „малки братя“. Някога беше познавал елфите, нали? Не беше ли ходил да воюва с някои от тях като свои съюзници? Някога, много отдавна.
— Или един от тях — прошепна той, изпускайки дъх.
Изстина до мозъка на костите си в топлата нощ. В края на краищата никак не е лесно за един човек да осъзнае, че не е напълно човек.
Талиейсин остана за продан още два дни, прекарани в сънлива досада. Правеше всичко възможно, за да проникне в съзнанието си, но тази работа вървеше много трудно, което потвърждаваше собственото му становище, че никога не е обръщал особено внимание на себе си.
И все пак си спомни една дреболия: ставаше дума за някакво украшение. Не можеше да възстанови точно какво, но оставаше съвършено сигурен, че Барума му е откраднал ценна сребърна скъпоценност, някаква реликва, дадена му от член на неговия клан, или човек, на когото се е възхищавал — не беше сигурен кое от двете. Но знаеше, че да загубиш това украшение, е нещо срамно и ще бъде завинаги опозорен, ако не намери Барума и не си го върне. Срамът подхранваше омразата, докато не започна в продължение на часове да си представя как го убива по един или друг страховит начин.