Сутринта на третия ден вече преваляше, а той седеше на тревистия двор, когато Бриндемо доведе клиент да го види. Беше висок мъж, съвсем тъмен, с ниско остригана къдрава черна коса и два зелени диаманта, нарисувани върху лявата буза. Изправената стойка подсказваше, че в някакъв момент от живота си сигурно е бил воин, а проницателните тъмни очи често хвърляха по някой изпълнен с презрително недоверие поглед към търговеца, докато онзи неспирно дърдореше, възхвалявайки достойнствата на Талиейсин и едновременно с това изграждайки негова невярна биография.
— Много изискани маниери, господине, син на търговец, говори много добре, но за съжаление проявил ужасна страст към комара, попаднал в Мангорио на лоша компания и…
— Умееш ли да се оправяш с коне? — прекъсна го клиентът, говорейки направо на Талиейсин. — Повечето деверийци ги бива за това.
— Умея, сър. Цял живот съм яздил — казвайки го, той си спомни друга частица от предишния живот — изящното черно пони, което обичаше много като дете. Споменът беше толкова ясен, толкова ценен, че докато търсеше опипом и се бореше да си спомни как се казваше дребното животно, пропусна следващите думи на клиента.
Изведнъж човекът замахна към него, ударът му беше насочен право към лицето на Талиейсин. Без да се замисли, той парира с лявата си китка и понечи да отвърне. Ужасеният писък на Бриндемо го накара да дойде на себе си. Можеха да го бият до кръв, задето е замахнал срещу свободен човек, но клиентът само се засмя и приятелски го плесна по рамото.
— Смятам, че ставаш. Ще водя керван в планините. Един от мулетарите ми се разболя, а нямам време да наема свободен човек на негово място.
— Какво, почитаеми господине? — Увисналите бузи на Бриндемо се тресяха от възмущение. — Такъв ценен варварин да бъде използван като мулетар!
— Само за известно време. Убеден съм, че ще мога да го продам по-късно с печалба. Ариано ми каза, че трябвало да изчезне заради теб, както и заради самия него — а аз мога да свърша тази работа.
— Какво ти бил казал? — гласът на търговеца се извиси в отчаян писък.
— Можеш да ми се довериш. Осем зотара.
— Намислил си да ме ограбиш! Искаш да ме разориш!
Пазарлъкът започна съвсем на сериозно. Дълго време те обсъждаха мотивите и прадедите си, колкото им глас държи, докато накрая се споразумяха на шестнайсет зотара. Появи се първоначалният договор за продажба, който новият господар на Талиейсин прегледа набързо с горчиво изкривена уста, сякаш остана смаян от нескопосаната фалшификация.
— Разбира се, ще направя нов договор — рече Бриндемо.
— Разбира се. Името ми е Зандар от Данмара.
Когато Бриндемо се потътри в къщата, за да напише новия договор, Зандар скръсти ръце на гърдите си и огледа Талиейсин внимателно и хладно.
— Ако си честен към мен, момчето ми, аз също ще съм честен с теб. Когато роднините ти ни настигнат, ще те продам за малко повече от платеното, стига да работиш упорито и да не създаваш неприятности. Споразумяхме ли се?
— Да. Сигурно свободните хора тук не стискат ръката на роб, иначе бих я подал.
— Тук никой не си стиска ръцете, както у вас, затова не го приемай като обида. На мен винаги ми се е струвало лошо от гледна точка на хигиената да пипаш дланта на някого, когото едва познаваш. Ще получиш тояга, както останалите ми хора. Готов ли си да се закълнеш, че няма да я обърнеш срещу мен?
— В боговете на моя народ.
— Добре. Повече няма да говорим за това.
Въпреки всичко Талиейсин изпита неволно уважение към този мъж. Щеше да го харесва, ако се бяха срещнали при други обстоятелства. Зандар продължи бавно да оглежда придобивката си.
— Сребърен кинжал — рече внезапно той. — Това говори ли ти нещо, момче?
Талиейсин усети как отмята глава като стреснат елен.
— Помислих, че това може да ти говори. Имаш такъв вид. Това би съвпаднало с малкото, което зная за странните обстоятелства около теб.
— Наистина ми говори. О, в името на всички богове! — той се извъртя на пета и започна да крачи напред-назад, обхванат от възбуда, докато спомените се струпаха на ръба на съзнанието му. Усещаше тежестта на кинжала в ръката си, идеалното му равновесие, виждаше дръжката с трите сребърни възела, знака, гравиран на острието — нападащ сокол. Изведнъж в очите му бликнаха сълзи, защото в съзнанието си видя друга картина — мрачното и осеяно с белези лице на мъж с прошарена руса коса и студени като лед очи; студен мъж, корав като стомана, но този човек го бе обичал. — Струва ми се, спомних си баща ми, и пъклите да го вземат, той не беше търговец.