— Всички бяхме сигурни в това, момче. Как се казваше той? Помисли! — гласът му стихна до шепот. — Опитай се да си спомниш името му.
— Не мога — усети как стомахът му се сви болезнено, защото загуби надежда. — Е, ако съм бил сребърен кинжал, няма защо да смяташ, че роднините ми ще дойдат да ме откупят. Без съмнение ще се радват, че завинаги са се отървали от мен.
— Трябва да знаеш, че мнозина са успели с труд да се освободят от робство. Необходими са само малко проницателност и готовност да поемаш допълнителна работа, след като свършиш онази, която са ти възложили.
Талиейсин кимна в знак на съгласие, но всъщност едва го чу. Спомни си отново за кинжала и вече знаеше какво му е откраднал Барума, знаеше, че трябва да си го върне, дори това да му струва живота. Никога нямаше да навреди на Зандар, но не се беше заклел да не избяга при първия случай, който му се удаде. Можеха да го късат на парчета като избягал роб, но първо щеше да отмъсти и да умре, знаейки, че си е възвърнал мъжкото достойнство.
От другата страна на Милетон, далеч от пристанището, градът продължаваше покрай широка, но плитка река. До водата беше разположена плетеница от тесни улички, порутени складове и дървени пристани, край които стояха вързани и се подмятаха на течението ярко боядисани плоскодънни лодки. Отвъд този неподреден квартал се простираха пасища, където стануваха търговските кервани с товарни животни. Керванът на Зандар го чакаше, разположен на лагер около две кръгли, оградени с камъни огнища и настанени между въжета животни. Беше голям — трийсет товарни мулета и дванайсет ездитни коне, за които се грижеха девет свободни мъже и, разбира се, един роб.
Допълвайки с жестове и пантомима познанията на Талиейсин по езика, мъжете го въведоха в новия живот. Конете бяха негово задължение, както и всичката работа, недостойна за свободните хора: да сече дърва за огъня, да носи вода, да нарежда багажа и да сервира храната. Всички се отнасяха добре с него, но никой не го заговаряше, освен когато му даваше заповед. Бидейки роб, той оставаше почти невидим, също като инструмент или съд за готвене, окачен настрани, когато не се използва.
На вечеря Талиейсин получи последен храна и седна на почетно разстояние зад останалите. След това, докато те се търкаляха около огъня, той изжули съдовете за готвене и изми паниците. Няколкото дни, прекарани при Бриндемо, му бяха помогнали донякъде да се възстанови, но продължаваше да е много отпаднал поради дългата си одисея на кораба, така че към края на вечерта му се виеше свят от изтощение. На заспиване осъзна, че ще мине известно време, преди сериозно да помисли за бягство.
На следващата сутрин вдигнаха лагера и керванът се насочи на югоизток, следвайки извивките на реката. След като изминаха няколко мили, Талиейсин разбра защо Зандар не изглежда разтревожен от възможността новият му роб да избяга. Минаваха през абсолютно равна, абсолютно безлична местност, миля след миля монотонността нарушаваха единствено дребни ферми, само с по няколко дървета за сянка. Преди пладне завиха встрани от реката, отправяйки се право на юг, скоро оставиха зад себе си фермите и започнаха да следват тесен кервански път през саваната. Избягалият роб не би имал къде да се скрие, нямаше да намери храна, нямаше да има път, който да следва. Е, в името на боговете на моя народ, мислеше си Талиейсин, значи ще трябва да почакам и да видя какви възможности ще ми дадат планините.
По това време на годината, когато из Девери вече виеше зимата, Южното море така бушуваше, че малката платноходка беше принудена да проправя мъчително пътя си до Бардек. Случваше се сутрин, понесена от силен западен вятър, да се отклони на мили от правия курс и се върне с труд към него следобеда, при друга посока на вятъра. Навсякъде наоколо океанът се простираше зимносин и самотен — безкрайно развълнувано пространство чак до обвития със сива мъгла хоризонт. Като се има предвид сезонът, едва ли съществуваше съмнение, че това е единственият кораб в открито море. Парцаливият екипаж от петнайсет моряци мърмореше срещу решението на своя капитан да направи това пътуване, но пък, от друга страна, те вечно мърмореха за едно или друго. Ходеха въоръжени с мечове и като самите ветрове непрекъснато се спречкваха помежду си, но се държаха с уважение към двамата пасажери. Винаги, когато гертдин Саламандър и личната му охрана, млад сребърен кинжал с предполагаемото име Гилин, излизаха да подишат морския въздух или пък стояха сутрин до перилата на кораба, пиратите се кланяха учтиво, напускаха палубата, за да ги оставят насаме, и в същото време правеха знака, който предпазва от магия. Ако можеха да видят малкото сиво гномче, което подскачаше между двамата, направо щяха да побегнат.