— Проклет да сте! — изръмжа Гуарик. — Бийте се!
— Добре, де. Ето ме!
Родри свали върха на меча си така, че той започна да се влачи мързеливо по тревата, хвърли щита на десет крачки встрани и се усмихна. Гуарик погледна на едната, сетне на другата страна, смръщен като човек, който осъзнава, че са го направили за смях пред всички тъкмо когато повече няма как да го избегне:
— Е, идвай, де — подкани го Родри. Нали искаше да се възползваш от безпомощен противник, а? Хайде, нанеси удара си!
Ако бе проявил повече съобразителност, като хвърли собствения щит и застане срещу него при равни условия, може би щеше да спаси част от честта си, но вместо това Гуарик просто нападна, замахвайки силно откъм незащитената страна на Родри. Последният отскочи леко назад и по този начин се озова във фланг на Гуарик, който се опитваше да спре инерцията си, но прекалено късно. Родри го тупна три пъти по задника, сякаш пляскаше непослушен паж. Тълпата избухна в смях, а Гуарик хвърли меча и щита си на земята и напусна игралното поле. Пред него множеството се разтвори да даде път, но все още се смееше, а много от предишните му приятели се втурнаха да поздравят победителя.
— Ето колко струва тяхната вярност, какво ще кажеш? — обърна се Слигин към Предир.
— Прав си, разбира се. О, това е наистина ден, който заслужава да бъде разказван на внуците!
В бъркотията хората започнаха да се въртят насам-натам, да крещят и се смеят или да се измъкват с подвита опашка. Множество от неотдавна присъединилите се правеха опити да доближат новия гуербрет, за да говорят с него, неколцина с очевидно искрено съжаление и смиреше, но повечето — фалшиво усмихнати, сякаш открай време се бяха надявали на връщането му. Родри от своя страна поздравяваше всекиго с голяма любезност, усмихваше се и кимаше в знак на съгласие дори когато го лъжеха. Слигин видя, че Джил стои настрана в края на тълпата със странна, тъжна усмивка, и си проби път до нея.
— О, от него ще излезе чудесен владетел на Аберуин — каза той. — Виж го само какъв е дипломат, а? Добро момче, добро момче. А кога между другото ще бъде сватбата?
— Сватбата ли? — попита Джил сепнато.
— Точно така. Хайде недей така, всички знаем, че момчето ще се ожени за теб, нали? Ако Блейн не те е дарил със земя и титла, друг някой ще го направи.
— О, да! — тя погледна безцелно встрани. — Прав си за Блейн. Вече притежавам собствена земя в Кум Пекл, сега представлявала пустош, но той ми каза, че щяла да послужи за целта.
— И така ти си лейди Джилиън, а? — Слигин я тупна по гърба. — Добре, добре. Голямо пиршество ще падне, когато настъпи щастливият ден, нали?
Джил се усмихна, но меланхолията й беше почти осезаема, сякаш излъчваше някаква не толкова ярка светлина.
Множеството около гуербрета се разпръскваше; наистина верните бойни отряди бяха отишли да приберат конете си, а ласкателите се измъкваха. Недалеч стоеше Кълин и слушаше как Блейн говореше ли, говореше с чашка в ръка, докато сребърният кинжал, когото Джил бе нарекла Гуин, стоеше точно зад Родри. По-нататък при масите изплашени слуги бързаха да разчистят храната и питиетата под надзора на Талид. От Гуарик и бойния му отряд нямаше следа, някои от поддръжниците се навъртаха наоколо, опитвайки да придадат благоприличие на нещата, или поне така предполагаше Слигин. Сред тях беше бардекецът на име Алян, който отпиваше от половиницата и се усмихваше малко зашеметено, сякаш все още не можеше да повярва на онова, което се бе случило с каузата на работодателя му. Той допи пивото си, сетне се отправи бавно към трескаво работещите слуги, като половиницата му висеше в едната ръка, сякаш искаше за последен път да му налеят, преди да са изтъркаляли буретата вътре. Когато стигна до струпаните около новия гуербрет хора, поспря, сякаш за да чуе какво се говори, сетне пусна половиницата и скочи.