— Ти все пак би могла… — той преглътна бликналите думи, поколеба се, сетне избърса сълзите си, преди да продължи. — Прости ми. Готвех се да кажа, че все пак би могла да бъдеш моя любовница, но не е така. След всичко, което сме преживели заедно, след всички битки, които сме водили, ти не би могла да живееш по този начин.
— Благодаря на Богинята, че най-сетне ме разбра. Отказвам да се умилквам пред жена ти, да я чувам как злорадства всеки път, когато роди бебе.
— О, любов моя — той едва успя да проговори. — Разбира се, че не би могла. А, в името на всички богове на небесата! Извинявай, че те заставих да стигнеш дотам. О, богове, простете ми и вие, че проклех горчивия Уирд, който сте ми определили!
— Разбираш защо си отивам?
— Разбирам.
Той я прегърна и притисна към себе си. Двамата хлипаха в обятията си, но тя плачеше, изпълнена с ненавист към себе си, задето го бе излъгала. Прибягна до военна хитрост, присъща на един сребърен кинжал, каза си, но нали всъщност това представляваш, все още не си нищо друго освен един скапан сребърен кинжал.
— Никога няма да обичам друга жена — каза Родри. — Това ти го обещавам.
— Не се обвързвай с такъв обет! Не бих поискала такова нещо от теб. Но можеш да ми обещаеш едно — никога да не обикваш жена като мен, а аз ще ти обещая на свой ред, че никога няма да обичам друг мъж като теб.
— Съгласен съм.
Той се наведе да я целуне, но тя се отдръпна.
— Моля те да не ме целуваш, любов моя. Така ще стане само по-лошо.
Преди да успее да й отговори, тя се обърна и побягна. Бягаше не само от него, но и от своята лъжа. Тя отвори вратата със замах и изскочи в коридора, но там налетя право на Гуин. Хвана го за яката и го блъсна в стената.
— Шпионираше ли ни?
— Не разбирах и дума от онова, което говорехте. Чувах само, че гуербретът крещи, а нали божем съм му телохранител, вещице такава?!
Джил го пусна и осъзна, че само поради някакъв невероятен късмет не е успяла да отвори раната на рамото му. Пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Съжалявам много, повярвай ми. Ще направиш добре да влезеш. Той ще има нужда от човек, на когото да говори — тръгна по коридора, сетне се поколеба. — О, Гуин, моля те, пази го добре! Ще има голяма нужда от теб през следващите няколко седмици.
Сетне побърза по пътя си, като го остави да зяпа озадачен след нея и се пъхна на сигурно място в покоите на Невин. Старецът стоеше при отворения прозорец и тогава забеляза, дълбоко стресната, че първите намеци за изгрев вече оцветяваха небето на изток в сиво.
— Невин, трябва да се махам оттук. Не можем ли да си съберем багажа и веднага да тръгнем?
— Можем. Бедната ми Джил, аз…
— О, не ме съжалявай! Не бих могла да понеса това, а и не заслужавам. Аз го излъгах, Невин. Гледах го в очите и му говорех, че съм ялова, и това е причината, поради която не мога да се оженя за него.
— И какво толкова лошо си направила? Без съмнение той е трябвало да разполага с причина, такава, която би могъл да разбере и за която да се улови.
— Но лъжата е отвратителен начин да започнеш нов живот.
— Така е, но едно са лъжите, а друго — превръзките за наранената душа.
Зората се бе пукнала, пищна и златиста, когато Джил и Невин оседлаваха конете си в двора, а Кълин излезе от казармата, за да се присъедини към тях. Той погледна към натовареното муле и кимна с разбиране.
— Няма да се омъжваш за Родри — това не беше въпрос.
— Няма, тате. Просто не мога. Заради деомера.
— Аха.
Той огледа двора, погледна към калдъръма, сетне се обърна към конюшните.
— Ще ви изпратя донякъде. Само да си взема коня.
Когато се отдалечи, Джил осъзна, че и него ще го остави завинаги. За миг решителността й се разклати, сетне улови погледа на Невин, който я наблюдаваше.
— Права беше — каза той. — Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-добре.
Поеха на юг от Белглейд и се насочиха към крайбрежния път, който водеше към същинско Девери, тъкмо когато слънцето започна да напича с обещание за лято. Сетне, след около час, Кълин спря и съобщи, че ще се връща. Невин продължи още малко, за да ги остави да си кажат някоя дума насаме. Кълин поведе Джил по една странична алея, която водеше към ябълкова градина. Клоните на дърветата бяха надвиснали над варосана дървена ограда, натежали с бели цветове, така че изглеждаха яхнали конете си сред пухкави облаци.