— О, зовът на морето — отбеляза една мразовита сутрин Саламандър. — Безкрайното, гонено от ветровете море, а сетне, далеч пред нас, една екзотична страна с необикновен климат. — Облегнат на перилото, той се загледа във водата, разпенена от носа на кораба. — Ободряващ солен въздух, скърцането на въжетата и платната — о, наистина колко чудесно е това.
— Дяволски се радвам, че смяташ така — озъби се Джил. — Мен да питаш, винаги бих предпочела да имам под себе си кон.
— Говориш като истински сребърен кинжал, мила ми гургулице, но пренебрегваш голямото преимущество, което дава животът на кораба — свободното време. Време да планираме, да кроим, да тънем в мрачни мисли как да отмъстим за злините, сторени на нашия Родри; но най-хубавото от всичко — време да учиш бардекски.
— Трудно ли е да се научи?
— О, съвсем не! Първия път, когато бях там, го научих за две седмици.
Но Саламандър забравяше, че е не само наполовина елф, с естествена склонност към езиците, но освен това човек с изключително подготвено и дисциплинирано съзнание. За Джил ученето беше влудяващо. Тя се подчиняваше на безкрайните упражнения със Саламандър, но след часове, прекарани в задушната кабина, упорството й започна да го дразни. Само след два дни неговото търпение се изчерпи.
— Виж какво, малка глупачке! — изръмжа една сутрин той. — Трябва да слагаш прилагателните преди съществителните! Ако речеш „орно маното“, все едно казваш „кучета десет“. Десет кучета са „маното орно“.
— Защо тези идиоти не могат да говорят, както си му е редът? Ако Кралят не възразява да слага онези, как им рече, при-работи след името, би трябвало и те да не възразяват.
Саламандър въздъхна пресилено дълбоко и рече:
— Може пък да имаме нужда от малко почивка. И без това исках да видя колко от щедрата подкрепа на гуербрет Блейн ни е останала. Тези пирати са същински животни, отвратителни при това, но никак не са евтини.
Джил залости вратата, двамата събраха парите си и ги преброиха. С трептящо носле гномчето приклекна, вперило очи в скъпоценното злато. Когато Саламандър отдели втората част от парите за наетия кораб, купчинката, която остана, изглеждаше наистина доста невзрачна.
— Дори веднага да намерим Родри, ще трябва да останем в Бардек цяла зима — обади се Джил. — Там скъпо ли е?
— Скъпичко е, но където и да живеят, хората обичат да слушат хубави разкази. Ще въртя скромния си занаят, макар и на изисканите острови да изглежда прекалено скромен. Богатите не дават пари за разказвач, защото го смятат подходящ единствено за селяни и роби.
— Е, не е нужно да живеем в лукс, стига да имаме какво да ядем.
— Може би ти нямаш нужда да живееш в лукс — Саламандър въздъхна с дълбока печал и монетите започнаха да изчезват в скрити джобове по дрехите му. — Освен това, ако не съм богат, как бих могъл да купя един екзотичен роб варварин?
— Какво? Кой ще купува роби?
— Ние, гургулице моя, ние ще купуваме Родри. Какво мислиш да направим? Да си го поискаме със сила, да го откраднем с меч в ръка? Това е цивилизована страна. Не можеш току-така да отнемаш чуждата собственост.
— В името на всеки мазен косъм от черния задник на Адовия властелин, тръгнала съм да търся отплата, а не да се пазаря на мегдана.
— Искаш ли да те арестуват за въоръжен грабеж? Джил, моля те, в името на всеки бог и на двата наши народа, когато стигнем там, изпълнявай заповедите ми. Ако създадем някакви неприятности, ще има да гнием с години в затвора, а това няма да помогне ни най-малко на нашия Родри.
След като скри монетите, Саламандър се отпусна върху тясната койка и започна разсеяно да гали одеялото с дългите си нервни пръсти, премисляйки нещо. Изведнъж се засмя и сивите му очи се разтвориха широко от удоволствие: