— Е, сладката ми, избрала си необикновен път, по който да вървиш.
— Той ме избра, тате, при това много отдавна.
Той кимна, за да покаже, че е съгласен с нея, а очите му не изразяваха нищо. Слънцето стигаше до тях на снопове от лъчи през ароматния облак, който ги обвиваше.
— По-добър път от моя — рече най-сетне той, надигна се на стремената, хвана един клон и откъсна от него китка ябълков цвят. — Искаш ли?
Той разчупи китката на две, подаде й едната вейка, сетне забоде другата зад ухото си, като се засмя на изненадата, изписана върху лицето й.
— Воинът е като тези цветове, Джил. Също като тях ние се радваме на великолепието си през пролетта, но тя свършва дяволски бързо. Аз имах късмета да преживея и своето лято, но то не се отнася до повечето от нас. Не го забравяй, когато ти идва наум за мен.
— Няма, тате. Обещавам.
Гледаше я с обич как мушва вейката зад ухото си, сетне изведнъж се обърна и препусна, без да каже дума повече. Очите й се напълниха със сълзи, но ги изтри, знаейки, че последният спомен от него ще бъде с цветя в косите му.
Родри се прибра в Аберуин в ден, уреден сякаш от боговете като идеален фон за спектакъла — слънцето блестеше ярко, но пък не беше горещо заради лекия пролетен ветрец, който караше знамената да плющят, а конските гриви да се развяват. Навсякъде покрай пътя тревата и пролетната пшеница бяха израсли високи и зелени; дърветата искряха с новите си листа. Докато шествието минаваше, селяни и лордове тичаха навън, за да аплодират и махат с ръка на новия господар. При градските порти ги чакаше цяла тълпа доброжелатели. Докато вървяха по виещите се улици към самия дън, жени хвърляха цветя, а деца тичаха след бойните отряди, превръщайки шествието в нестроен парад.
— По всичко личи, че се радват да ви видят, Ваша светлост — забеляза Кълин.
— Без съмнение — Родри му се усмихна от ухо до ухо. — Това означава, че няма да има война. Биха приветствали самия Адов властелин, стига да има ясни наследствени права върху рана.
И по леката иронична усмивка на Кълин разбра, че капитанът е съгласен с него.
При масивните порти на Дън Аберуин ги чакаше лейди Ловиан в наметка с карето на Аберуин, за да покаже ролята си на регент; но полата й бе изтъкана в кафяво и червено — цветовете на Клу Кок, което напомняше, че по собствено право е и лорд. Носеше също церемониалния меч на гуербретите, преметнат през рамо (беше прекалено ниска, за да го сложи на обикновен колан). Родри слезе от коня и тя тръгна да го пресрещне. Позлатената дръжка на меча просветваше и скъпоценните камъни искряха на слънчевите лъчи.
— Дали съм добре дошъл тук, регентке? — попита Родри.
— Винаги, милорд, за онова, което по право ви принадлежи — със замах, който говореше за известна практика, Ловиан изтегли меча и му го подаде с дръжката напред. — Радвам се да ви приветствам с добре дошъл у дома.
Родри вдигна меча над главата си така, че всички да го видят, и множеството неистово закрещя. Кълин пристъпи напред и ловко изтегли собствения меч на Родри, така че да има свободна ножница, в която да прибере позлатения, сетне тръгна след него, когато двамата с Ловиан влязоха в дъна. Пътят им минаваше между слуги и войскари — всички аплодираха и махаха с ръце, а от двете страни на вратата знамената с драконите се вееха на вятъра, сякаш и те приветстваха наследника. При вратата на дъна стоеше красива тъмнокоса жена, сложила ръце върху раменете на хубаво момиченце, измито и сресано, облечено в дрехи, не по-малко великолепни от тези на възрастните.
— Съпругата ми, Ваша светлост — подсказа Кълин. — И дъщеря ви.
От начина, по който множеството го наблюдаваше, Родри разбра, че от него се очаква величествен жест; простото признаване на бащинството щеше да е прекалено нищожно в светлината на обстановката. Затова той коленичи пред детето, чиито огромни виолетови очи го изучаваха с надменността на високопоставена дама. Наоколо се трупаха множество гномчета и спрайтове, а във въздуха над нея се носеха две силфиди. Тя излъчваше такова усещане за диво, че да я гледа човек, бе все едно да пристъпи в девствена гора.
— Знаеш ли кой съм аз? — попита Родри.
— Моят татко.
— Точно така — о, богове, мислеше си той, какво съм създал? Тя е повече елф и от мен! — Искаш ли да седнеш на почетната маса с мен?
— Искам.
Когато протегна ръце, тя му позволи да я вдигне, а докато я носеше през голямата зала, гномчетата танцуваха радостно в краката му.