— Извини ме, мамо. Има нещо, което не знаеш — той се обърна към нея с една от характерните му нечовешки слънчеви усмивки. — На брега на Аудглин има град, именуван Слайт. Да си чувала за него? Разбира се, не — повечето хора не са чували. Той е убежище на пирати, а Игуимир знае това от години и не прави нищо по въпроса. Защо ли? Защото не разполага с флот. Когато омъжи сестра си за мен, ще може да използва моя, защото в замяна на това ще получа правото да плавам в неговия ран и да изгоря до основи тази гадна, воняща дяволска бърлога.
Продължаваше да се усмихва, но погледът му беше ужасяващ. Това не беше берсеркерска ярост, на каквато бе ставала свидетел много пъти преди, а някаква ледена ненавист, осъзната и убийствена. Неволно отстъпи няколко крачки назад.
— По всички сведения от Ейда ще излезе прилична съпруга — продължи Родри. — След като единствената жена, която желая, не е достъпна за мен, всяка друга ще свърши работа — стига да е роднина на гуербрет Игуимир.
— Разбирам — искаше да каже още нещо, но разумът сякаш я напусна и за първи път в живота си тя наистина почувства, че остарява. — Е, значи излиза, че нищо не мога да направя по въпроса, така ли?
— Нищо — той отново се усмихна по-нормално и смекчи тона си. — Ах, мамо, извини ме. Ще облекчим наранените чувства на Елрид с добро парче злато, а след година-две всичко ще бъде забравено и приключено. След като момичето му е такава красавица, подире й ще тръгнат много по-свестни мъже от мен.
— Ето точно това определено не е вярно.
Когато чу стоманената нотка, която прозвуча в гласа й, усмивката му изчезна.
— След като Негова светлост така добре се е погрижил за нещата — продължи тя, — скоро ще се прибера в Дън Гуербин, ако всъщност Негова светлост има намерение да остави онзи ран в мои ръце.
— О, всички богове да ми бъдат свидетели! Какво смяташ, че ще направя, ще ти открадна наследственото право заради някаква подобна дреболия?!
— Не става дума за дреболия, Родри. Ето това не желаеш да разбереш. Несполучливият брак може да отрови целия живот на човек като теб, а и управлението му. Имаш нужда от партньор, а не от мишка. Защо не можеш да организираш някакъв обикновен военен договор с Игуимир?
— Тъй като той е завистливо, подозрително копеле и няма сила в трите пъкъла, която ще го накара да ме пусне в земите си, ако не съм му роднина. Мамо, повече няма да разговарям по това.
— Тогава чуй едно последно нещо, което ще кажа. Ако съм опознала Ейда добре, тя ще те намрази, а ако това стане, ще трябва добре да се погрижиш, за да си сигурен кой е бащата на по-малките ти синове.
Той замълча дълго — с устни, застинали в най-необикновената усмивка, която бе виждала на лицето на мъж — сащисан, развеселен, сякаш невярващ на ушите си. После истински се засмя и отметна глава, едно абсолютно елфическо поведение, което накара сърцето й да замръзне, защото проумя какво може да означава тази усмивка.
— О, без съмнение! — каза Родри. — Мамо, по този въпрос ще се доверя на онова, което казваш — повече, отколкото на клетвите на хиляда жреци, повярвай ми.
Времето за увъртане бе отдавна минало.
— Тогава знаеш истината, така ли? — тя се насили да говори спокойно.
— Да, зная. Но трябва да имаш предвид, че за нищо не те обвинявам.
— Благодаря — бавно и колкото се може по-нехайно, тя намери един стол и седна. — Знаеш ли, че не съм ти казвала за баща ти, защото се боях, че ще абдикираш. Ти имаш такова изтънчено чувство за чест, Родо, а по някакъв начин винаги съм знаела, че ранът ще има нужда от теб.
— Такъв бях, а и той наистина има нужда от мен, и ти си била съвършено права, нали? — внезапно той въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Но всичко това е вече минало, мамо. Аберуин е мой и да съм проклет, и дважди проклет, ако се откажа от него.
Сега вече, след като всичко беше приключило, тя можа да се усмихне, мислейки си, че го е възпитала добре.
— Кога смяташ, че Ейда ще пристигне за сватбата? Би ли искал да я подготвя?
— Хиляди благодарности, мамо. Нищо повече не желая.
Епилог
Бардек/Девери
Лято, 1064
От седмици вече Алейна не можеше да спи. Всяка сутрин ставаше преди слънцето да е изгряло, мяташе на раменете си ленена риза, излизаше в нощната си градина, преливаща от аромата на жасмин и орлови нокти; крачеше безцелно напред-назад сред статуите на предтечите, докато тъмното небе посивееше. Понякога присядаше върху ръба на мраморния фонтан и прокарваше по детински длан по повърхността на водата, като в същото време се питаше дали някога ще чуе нещо за нейното момче варварче. Сега, когато неговата хубост не блестеше наоколо, тя беше доволна, че така и не забременя, нито пък го задържа. Да се оженя за освободен роб, щеше да е най-голямата грешка в живота ми, мислеше тя, но се надявам, че е в безопасност.