Когато слънцето изгрееше, Алейна бързаше да се върне вътре, където беше сумрачно и хладно, и вземаше гадателските си плочки. Никога не излизаше нещо определено, но тя се взираше в тях, често в продължение на часове, с отчаяната надежда да види каквото и да е, което би нарушило скуката, която тегнеше над нейния ден, пък дори било то поносима беда. Така и не откриваше друго по-вълнуващо от хорските любовни връзки и далечните новини.
И все пак обикновените гадания се оказаха верни по впечатляващ начин — или поне тя така го схвана. В един особено горещ следобед се бе отпуснала на възглавниците и от време на време хвърляше поглед към наредените плочки, когато на вратата се появи Порто.
— Господарке? Иска да ви види един мъж от Девери, казва се Еван, търговец на коне. Твърди, че носел новини, които ви интересуват.
— Така ли? Някой стар приятел на съпруга ми или човек, когото трябва да познавам?
— Не. Никога преди не съм го виждал.
— Добре, покани го да влезе и накарай Дисна да донесе вино.
Посетителят носеше чифт сиви деверийски панталони и бродирана риза вместо одеждите в червено и златисто, нямаше пръстени и бижута, но Алейна го позна в мига, когато небрежно влезе в помещението.
— Търговец на коне, няма що! Или пък сам си си направил заклинание, магьоснико?
— Представяте ли си, че вие сте единственият човек в този град, който ме позна? — той се качи на подиума и седна на една виолетова възглавница до нея, без да чака покана. — Всички останали си спомнят моята пищност, а не лицето ми, което, трябва да призная, е наистина много добре. За това пътуване поне предпочитам да ме знаят като проницателен търговец, а не като театрален шут.
— Никога не съм те смятала за шут.
— Нима? В такъв случай маскировката ми не е била непроницаема.
Влезе Дисна с виното и постави подноса на ниската масичка. Тя погледна към така наречения Еван с обикновено любопитство — очевидно не успя да разпознае в него магьосника от предишната есен.
— Аз ще налея, Дисна. Можеш да си отиваш.
Но Еван взе каната, преди Алейна да свари да посегне към нея, и наля в двете чашки. Когато вдигна поглед с ленива, нежна усмивка, тя усети как топла тръпка се разлива в тялото й просто защото устните му й напомняха толкова много за Родри.
— Добре ли е той?
— Съвсем определено. Знаеш ли кой е Родри? Гуербретът на Аберуин. Отвлечен от политическите си врагове и продаден в робство, един напразен опит за отстраняването му.
— О, не!
— О, да, о, наистина да, така че, образец мой на всичко красиво, не бих си дал зор да се срамувам на твое място. Тук може да е бил роб, но не и в родината си.
— По обществено положение ли? Определено — тя отпи малка глътка вино. — Каква невероятна история! А аз все си мисля, че с мен нищо интересно не става.
— Макар че обикновено не бих желал да поправям жена, красива като теб, в този случай трябва да посоча, че наистина си грешала. Не само че се е случило нещо много интересно веднъж, но може да ти се случи нещо още по-интересно в бъдеще.
— Охо! — тя изобрази ленива усмивка, която да съответства на неговата. — Нима той ще дойде отново насам?
— Съмнявам се. Вероятно вече е съвсем в безопасност и оженен за Джил, жената, която се представяше за моя робиня.
— Само се представяше ли?
— Само се представяше. През цялото време си оставаше сгодена за Родри.
— Очарователно! Много мило от твоя страна, че дойде да ми кажеш — че Родри е в безопасност, искам да кажа. По работа ли минаваш оттук?
— Не, дойдох специално да те видя.
— В такъв случай много, много мило.
— Мило ли? Може би, но по отношение на самия мен. Би трябвало да съм прекалено жесток, за да си откажа удоволствието, след като веднъж съм те видял, да не те видя отново. Цяла зима съм мислил за красивата Алейна и тази стая, изпълнена с теб, като някакъв рядък аромат.