Вечерта се настани на лагер в мъничка долчинка, където един поток с чиста като стъкло вода скачаше по камъните и се събираше във вир под върбите. Хвана две пъстърви, напълни ги с диви гъби и мащерка, сетне ги зави в чисти листа и сложи да се пекат на жаравата. После се окъпа, задъхан и пухтящ в студената вода. След като горе-долу изсъхна, навлече ризата и бригите, изрови вечерята от жаравата и отново разпали огъня. Псувайки заради опарените си пръсти, разтвори обгорелите листа и отвътре се вдигна облак чуден аромат на билки. За един кратък миг се почувства щастлив, но си спомни какво го чака и простена, изпускайки продължителна въздишка на отчаяние.
— Какво не е наред?
Гласът беше тих, женски и прозвуча толкова близо до него, че нададе изненадан вик. Както изглеждаше, дори конят не бе чул нищо, за да изцвили предупредително. Вдигна поглед и сред върбите видя момиче на около шестнайсет години, в дълга мръсна риза, с разпусната червена коса, която падаше по гърба. Никой не би могъл да я нарече красива, защото устните й бяха твърде пълни, носът — прекалено сплескан, а ръцете — загрубели, но имаше хубави зелени очи, големи и диви като на котка. Двамата се оглеждаха продължително един друг, сетне момичето погледна към рибата.
— О, ъ, е, ами — обади се Перин. — Гладна ли си? Две са.
Без да каже и дума, тя седна до огъня, на безопасно разстояние от него и прие едната от пъстървите върху чиния от листа. Хранеше се изящно, деликатно, като късаше с палец и показалец късчета нежно месо от костите и от време на време спираше, за да оближе върховете на пръстите си с розов, говорещ за добро здраве език. Слънцето вече слизаше надолу и хладният вечерен вятър започна да се засилва, мърдайки листата на върбите и дългите масури на косата й, лъскава и чиста, макар и ужасно оплетена. Сети се, че не може просто, ей така, да я пусне да си ходи сама в студената нощ. Ако не друго, то в тази част на страната имаше мечки — гладни, раздразнителни мечки, излезли от зимните си бърлоги.
— Ъ, такова — обади се Перин. — Тук ли живееш?
— Да. С татко ми.
— В такъв случай той трябва да е фермер.
Тя поклати отрицателно глава и започна да подхвърля печени гъби в лакомо отворената си уста.
— Ъ, ще е добре, когато свършиш с рибата, да те заведа при него. Вечерта ще е студена.
— Студът не ми пречи.
— А, о, такова…
В последна сметка ги намери баща й. Бяха изяли рибата и по едно парче хляб, а сега пиеха вода от потока с една чаша, когато Перин чу далеч от тях мъжки гласове и лай на куче. Тя застина, присви се като заек в папрат и въздъхна:
— Тъкмо започвах да се забавлявам.
Виковете се приближаваха, звучаха пронизително, изпълнени с тревога и страх.
— Кейта! Кейта, обади се! Кейта, къде си?
Тя отново въздъхна, стана, отметна ръце нагоре, протегна се и разтърси глава, така че косата й падна назад, в светлината на огъня.
— Ето тук, тате! Тук съм!
След няколко минути трима мъже и една черно-кафява хрътка затрополиха и се засуркаха надолу по стръмния бряг. Двама от тях изглеждаха двайсетгодишни и имаха вид на благородник и войскар. Носеха ризи, избродирани с листа от самодивско дърво, но многократно кърпените бриги на единия бяха карирани. Третият, строен мъж с медночервена коса, силно побеляла по слепоочията, и съответна сребристочервена брада, беше облечен в дълга и широка риза, набрана, но чиста, спретнато подгъната върху чифт сиви панталони. На кръста имаше колан, пристегнат с позлатена тока във формата на елен, на кожена каишка от него висеше малък златен сърп. Когато дойдоха в кръга светлина, който хвърляше огънят, Кейта се приближи бавно към него и му се усмихна прелъстително, той я прегърна, а около тях хрътката започна да танцува, радостно олигавена.
— Мъничка мошеничка такава! Пак го направи, а обеща, че няма повече! Гледай — отново измъкна лорд Норик и бедния Баджър от огнището и, дяволите да го вземат, Кейта, ти обеща вече да не изчезваш по този начин.
— Нима съм обещала? — рече момичето и се смръщи притеснено. — Е, добре, сигурно съм обещала. Съжалявам, тате. Извинявайте, лорд Норик. Но пък Баджър изглежда се радва, че е трябвало да ме търси.