Хрътката махаше неистово с опашката си сякаш в знак на съгласие.
— Не е там работата! — изръмжа бащата.
— Зная, тате. Е, добре, разбираш ли, че трябваше да дойда тук. Има човек, с когото исках да се срещна.
Баща й леко я разтърси, сетне я пусна, обърна се и изгледа Перин, сякаш сега за първи път го видя, че стои там.
— Ъ, а, беше гладна. Затова й дадох нещо да вечеря. Исках да я заведа у дома, но тя не пожела да ми каже кой сте вие.
— Без съмнение, добри човече. Тя е дивичка, истина ви казвам, и малко глуповата, както без съмнение сте забелязали.
— Там е работата, че не съм. Дива е наистина, но ъ, такова, не ми изглежда глуповата.
И тримата впериха очи в него, явно давайки му същата „титла“.
— Е, добре, казвам се Мидир и, както без съмнение сте се досетили, това е дъщеря ми — той се обърна към Кейта. — Какво искаше да кажеш с това, че трябвало да се срещнеш с някого?
Тя сведе поглед и започна да чертае с палеца на босия си крак линия в праха.
— Просто знаех — рече накрая момичето. — Почувствах, че е там.
Мидир погледна към Перин, установи, че той изглежда не по-малко объркан от него, и сви рамене, преставайки да мисли по въпроса.
— Благодаря ти, млади човече, а също така те и благославям. Разбираш ли, аз съм тукашният жрец на Керун.
Перин възкликна с чиста радост и това прозвуча като звука, който би издало малко дете при вида на току-що извадени от пещта меденки. Усети как очите му се изпълват със сълзи.
— О, на Керун ли, добри човече? Та аз смятах, че жреците, които го почитат, отдавна са измрели. Аз, такова, не искам да ви обиждам, но там, откъдето идвам, вече ги няма.
— И без съмнение в по-голямата част от кралството. Вероятно съм последният, колкото и да ме боли, когато го казвам. Изглеждате силно развълнуван, добри човече.
— Та аз наистина съм развълнуван! Аз го обожавам, разбирате ли? Искам да кажа, че той е моят бог. Другите не са. Не зная защо.
Мидир наведе на една страна глава и дълго го оглежда, а в очите му се появи някаква странна надежда. Лорд Норик се покашля почтително:
— Такова, Ваша святост… Като че ли става прекалено студенко тук, за да стоим и обсъждаме теологията.
— Ами да, и затова много ви се извинявам. Сега вече можем да си ходим у дома. Много съм ви задължен, милорд, че изведохте кучето си.
— О, Баджър винаги бързо я намира — Норик се усмихна на Перин. — Тя може да е глуповата, но удивително умее да се разбира с животните. Мога да се закълна, че разбират какво им говори. Не само кучетата, а и конете.
Сърцето на Перин тупна силно. Докато милордът, кучето и войскарят се приготвиха да тръгнат, Кейта гледаше само към Перин, очите й имаха наситен и жив цвят — зеленият цвят на пролетна папрат в гората. Когато пое риска да й се усмихне, в отговор тя направи същото — с магична топлота, която обви неговата душа. Сърцето му започна силно да бие — нима наистина беше същата като него?
— Е, добри пътнико — обади се Мидир. — Можем ли да ти предложим нашето гостоприемство? Имаме малка къща недалеч оттук, в гората, току до светилището на Керун. Ако не друго, то без съмнение ще пожелаеш да се помолиш на олтара на бога.
— Ще пожелая. Благодаря, Ваша святост. Нека само да заровя огъня и оседлая коня си. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да ви гостувам тази вечер.
Това гостуване се проточи още една нощ, после още няколко, сетне седмица-две. Перин започна, почти без да се замисля или пита някого, да помага на Мидир, докато той работеше по имота и светилището. Местният благороднически клан беше дал на жреците четири големи ферми, които да издържат храма, както и голямо пространство дива гора около самото светилище, но тук горе, в тази бедна местност, наемите и задълженията от имотите не биха стигнали, за да изхранят овдовелия жрец, дъщеря му и двамата им слуги. Перин помагаше на Мидир с конете, прасетата или работеше заедно с Кейта в зеленчуковата градина. Тя много обичаше да засажда и се грижи за живи неща, а познанията й за билките бяха удивително задълбочени за едно младо момиче, затова на него бързо му стана ясно, че тя не е селски идиот или някаква си там малоумна.
Но имаше своите прищевки. Не искаше да носи каквото и да е на краката си, било то обувки или налъми, ако снегът не беше прекалено студен, така че обикновеният човешки крак би замръзнал здраво върху него. Колкото до косата, не даваше да я подрежат или срешат. От време на време изпадаше в пристъпи на страховита ярост и тогава хвърляше из кухнята дърва за горене или железни съдове, сетне се втурваше навън и свличаше на тревата, ридаейки. В такива случаи не допускаше другиго до себе си, включително Мидир и дори домашните котки, към които иначе се отнасяше като с бебета — гушкаше ги и им подаваше храна с пръсти.