Не каза нищо повече по време на вечерята, само се хранеше разсеяно и гледаше огъня. Против волята си, противно на всички усилия да се възпре, Джил започна да мисли за Родри. След мъчителното им сбогуване се опитваше да забрави, сякаш споменът е място, от което да заминеш завинаги. През деня успяваше, но спомените се връщаха вечер по това време, когато преди двамата с Родри сядаха да се хранят и разговаряха за изминалия ден — в залата на някой лорд или край лагерния огън по пътя. Изненадваше се, защото бе смятала, че ще й липсва най-вече в леглото.
„Истински го обичах — мислеше тя, — но винаги съм разбирала, че деомерът иска своята цена.“ Виждаше го толкова ясно в мисълта си, застанал до някакво огнище, обърнал към нея красивата си слънчева усмивка и очите със синия цвят на метличина…
И въпреки всичко веселието и шегите представляваха трескав опит да скрие колко е нещастен. Носеше изящна ленена риза, на която бяха бродирани със сребърен конец драконите на Аберуин, хвърлящи отблясъци от светлината на огъня. Един паж му донесе сребърна чашка с медовина и Родри я глътна прекалено бързо. Внезапно видението се разшири. Джил видя, че луксозното помещение беше изпълнено с хора в карираните бриги на благородници. На един стол близо до него седеше млада жена, стройна като тръстика и също така крехка на вид, но красива, с дълга тъмна коса и широки тъмни очи. Изящните й ръце бяха здраво стиснати върху тъмносинята рокля. Стресната, Джил осъзна, че фустата й беше в цветовете на Аберуин. „О, пъклите да го вземат — помисли тя, — тази ли са му намерили за жена?“ Но когато момичето обърна глава, за да погледне към полупияния си нов съпруг, изпълнена с ужас от онова, което боговете и собственият й брат бяха стоварили в нейното легло, Джил намери сили да съжали детето. Внезапно бузата й пламна като огън. Опита да се разтрие и отстрани болката, но установи, че е напълно парализирана, тъй като тя се беше върнала и Невин стоеше наведен над нея, с вдигната за нов шамар ръка. Като пияна, Джил се огледа и видя стените на подземното помещение.
— Извини ме, че те ударих — каза Невин. — Но това беше най-бързият начин да те върна. Какво сканираше? Родри ли?
— Него самия. Трябва да е в Дън Девери. Видях навсякъде по стените и мебелите гербовете с двукракия дракон.
— Положително кралят е искал да огледа що за човек е този нов негов васал.
— О, без съмнение. Видях жена му. Тя не е нищо повече от едно мишле, изпратено да забавлява котките.
— Я се чуй какво говориш!
Джил сви рамене и извърна поглед. Усети как в гърлото й се надигат сълзи. Невин въздъхна и седна до нея на пейката.
— Дете мое, изпълнен съм със съчувствие към теб — гласът му беше странно нежен. — Зная, че обичаш своя Родри.
Джил кимна жално в знак на съгласие.
— Трябваше да продължиш обучението си — продължи Невин. — Не виждаш ли какво става? Използваш деомера, но само на парче, затова не можеш да го владееш, и всъщност не разбираш какво правиш. Седиш тук, копнеейки по Родри, представяш си го мислено и хоп — изпадаш в транс.
— Дори не го осъзнавах — Джил се стресна, като премисли нещата. — Какво щеше да ми се случи, ако не бях дошла с тебе…
— Не зная точно, но много е вероятно да беше полудяла.
— Но ако поисках, ти щеше да ми позволиш да остана с Родри.
— Щях да съм там да те наглеждам, но независимо от цената, трябваше свободно да избереш.
Огънят догаряше. Джил стана, сложи две цепеници и се загледа в тях, докато Дивите им се нахвърлиха като огнен дъжд. Призракът на някакъв спомен преследваше съзнанието й — абстрактен, без образ или дума — за някакво време, когато не е могла да избира; белязана за деомера, но на пътя й застанали други неща. Не можеше да си спомни точно — друг мъж може би, когото е обичала колкото Родри. Внезапно й стана ясно, че трябва да си спомни, трябва да види ясно своя Уирд. Седеше мълчаливо, докато споменът избледня, но сетне отново се надигна — един неспокоен дух от отвъдните земи на душата.
Времето, когато е трябвало да избира, времето, когато личният Уирд е бил грабнат от нея. Времето, когато седящият до нея мъж е трябвало да я доведе до този Уирд.
— Галрион — проговори Джил. — Така се казваше тогава, нали?
Споменаването на името извика спомен за един образ. Образът на Невин като много млад мъж.
— Ти въобще не си умирал — каза тя. — Ти не си умирал от онзи ден, та до днес.
— Че как бих могъл да съм умрял и да съм тук? Когато човек умре, не е ли това неговият край?