Когато вечерта напредна и навън захладя, Барума затвори капаците и се обърна към стаята — луксозна, с бели стени и покрит със сини и зелени плочки под, по който бяха пръснати възглавници и мънички маслени лампи. В единия ъгъл стоеше струпан багажът му и двете завити в зебло бали, които никога не изпускаше от погледа си. Всеки митнически чиновник, който претърсеше стоките му, щеше да намери богато бродирани ленени покривки за маса и салфетки, декоративни ленти за туники и други красиви неща, изработени от варварите в Девери, за да бъдат продавани на богатите дами в Бардек. Онези, които ги произвеждаха, не знаеха обаче, че щом тяхната стока пристигне в Бардек, претърпява недоловима за погледа промяна. Вместо етикети Барума използваше различните традиционни мотиви, за да означи с тях името на отровата, в която е била потопена тъканта. Сложеше ли я човек във вода или вино, тя отново се превръщаше в отрова, неподозирана от служителите на архонта.
В една от дисагите си търговецът носеше сребърния кинжал на Родри. Задържа го без специална причина, по-скоро като сувенир от онези донесли му изключително удоволствие часове, в които пречупи съзнанието и волята на пленника. От друга страна, кинжалът улесняваше сканирането. Барума го извади преди всичко от скука, сетне седна на огромна възглавница и съсредоточи мисълта си, загледан в пламъка на една лампа. Тъй като това беше полумагичен предмет от голямо значение за Родри, образът бързо се изгради. На жълтата светлина Барума видя младежа, седнал близо до лагерен огън, да яде яхния от дървена купа. Изглеждаше уморен, но далеч не изтощен, освен това не носеше вериги нито на ръцете, нито на краката, очевидно добре третиран участник в нещо, което приличаше на голям керван. Пламналата ярост пропъди образа. Глупакът Бриндемо! Защо не е продал Родри в мините или на галерите, както му заповяда? Почти без да съзнава какво прави, Барума заби кинжала във възглавницата.
Фактът, че изпусна контрол над себе си, го принуди да се изправи. Прибра кинжала и помисли, че Бриндемо ще трябва да плати за провала си. Братството щеше да покаже на тлъстия търговец на роби какво се случва с онези, които застават срещу тъмните сили. Колкото до самия Родри, тъй като Стария не беше казал нищо за това къде трябва да се продаде, Барума предполагаше, че си е свършил добре работата. (Агонията в мините или на галерите беше негово хрумване.) Сетне си спомни сребърния кинжал, застанал върху палубата на кораба, студената омраза в очите му и неговия глас, който казваше, че някой ден ще го убие. Просто глупаво перчене: тук, в Бардек, робите никога не бягат. И все пак усети как студеният страх се спуска по гърба му. Родри беше точно от онзи тип отчаяни мъже, които са способни да рискуват всичко заради отмъщението, просто защото хич не ги е еня дали ще живеят, или ще умрат след това.
За миг се поколеба дали да не проследи Родри лично, но Стария изрично му беше забранил да убива варварина. Щом Барума искаше варваринът да умре, трябваше да се погрижи никой да не разбере, че самият той има дял в това. Сигурно би могъл чисто и просто да откупи обратно роба от новия му господар и лично да го продаде в мините, но опасностите бяха прекалено очевидни, имайки предвид законите.
Най-голямата заплаха обаче беше Стария. Той щеше да се освободи от бившия си ученик, започнеше ли да го смята за безразсъден и следователно ненадежден. По начин, спрямо който продължителните, бавни методи на екзекуция, практикувани от архонтите, щяха да изглеждат милост небесна. Барума предпочиташе да се справя със скъсалия каишката си и добре въоръжен Родри, отколкото присъдата на учителя си. Оставаше нахалството на сребърния кинжал. Щеше да изпита известно удовлетворение, ако го видеше подходящо наказан.
Долу във Валант, близо до реката, в глуха тясна уличка се издигаше порутена от времето къща. Декоративната мазилка на външната стена беше напукана и изронена, а дворът — дотолкова обрасъл заради запустялата градина, че статуите на предтечите въобще не се виждаха. Самата постройка беше загубила много от дървените си покривни плочки, а на места външните стени бяха пропукани. Живеещите наблизо граждани смятаха, че принадлежи на стар търговец, загубил богатство и единствен син, жертва на пирати. Поради последвалата лудост стопанинът не се виждаше с когото и да е извън двамата си роби, древни като самия него.
Барума знаеше друго. Късно същата вечер той отиде там и почука на разнебитената врата по начин, известен на малцина. След няколко мига портата се открехна предпазливо. Престарял роб се вгледа в него с фенер в ръка.