— Искам да говоря с господаря ти. Кажи му, че е дошъл Барума от Аделион. Идва от Девери.
Робът кимна.
— Вътре ли е? Ще ме приеме ли?
Старецът сви рамене, сякаш за да каже, че не знае.
— Отговори ми, невъзпитан глупак такъв!
Отвори си устата и показа покрит с белези остатък от език, отрязан много отдавна. Барума махна с ръка:
— Е, добре, трябваше да се сетя. Позволено ли ти е да ме поканиш?
Робът кимна и го пусна в задушаващата се от бурени градина. Минаха предпазливо по пътека, чиито плочи бяха напукани и коварно разкривени, влязоха в къщата и тръгнаха по плесенясал коридор с потънали в паяжини статуи — всичко това беше декор за съседите и търговците, които биха могли да проникнат дотам. Действителните покои на Майстора бяха във вътрешността. Робът махна с ръка на Барума да влезе в стая с висок таван, ярко осветена от лампи, обзаведена с тапицирани мебели и червено-златисти килими, постлани върху покрития с плочки под. На една стена имаше фреска, която представяше пони и варварка, погълнати от странно занимание; заплеснат в изучаването й, Барума внезапно осъзна, че вече не е сам. Побърза да се обърне и откри, че Майстора е надвиснал над него. Събра всичката си воля да не изпищи от страх. Като видя това, Ястребът се засмя. Беше висок мъж със синкавочерна кожа, облечен в проста бяла туника, с глава, скрита под качулка от възможно най-изящната червена коприна. Около китката му беше татуиран спускащ се за удар ястреб.
— Ако беше някой друг, щеше да си мъртъв, Барума. Да предлагаш стока ли си дошъл? Много се интересувам да я видя.
— Поласкан съм от това. Тогава може би ще сключим сделка. Видите ли, един дребен плъх, от онези, които щъкат, където ние пожелаем, не ме е послушал. Не мога да се върна в Милетон, за да се погрижа лично за него, но трябва да бъде наказан. Не става въпрос да бъде убит — нека получи болезнен урок.
— Това може да се уреди повече от лесно — Майстора се поколеба за миг. — Значи този глупак е в Милетон?
— Търговецът на роби Бриндемо.
На трепкащата светлина Барума не можеше да види друго от лицето на Майстора на Ястребите, освен най-общото му очертание, но остана с впечатление, че го изучават. При тази мисъл космите на врата му настръхнаха от напълно основателен страх.
— Един от моите хора те придружи във варварското кралство — рече накрая Майстора. — Според мен се наричаше Гуин.
— Да. Не съм знаел, че е свързан с точно тази гилдия.
— Не му е било работа да ти казва — в гласа на домакина се долавяше някакъв хумор. — Разбира се, той направи пълен доклад за онова, което е станало.
Страхът на Барума се засили. До болка му беше ясно, че никой на този свят не знае къде се намира в момента и че може да изчезне завинаги, ако така реши Майстора.
— Родри от Аберуин ме интересува много — рече Ястреба, като сплете върховете на пръстите си и сякаш се зае да ги изучава. — Гуин и Мерик са убедени, че е благородник, но ние знаем малко за него. Питам се защо Стария го е сметнал за толкова важен.
— И аз се питам същото.
Нямаше начин да разбере дали онзи му е повярвал или не. След мъчителна пауза от няколко минути домакинът отново заговори:
— Ти скоро ще завършиш третия кръг от подготовката си, нали? — Тонът му беше съвсем обикновен, което, макар и странно, плашеше много повече, отколкото, да кажем, зловещ шепот или нещо подобно. — Човек като тебе ще има полза от подкрепа в Братството.
— Положително — Барума подбираше внимателно думите си, като се чудеше дали онзи не го проверява доколко е устойчив. — Когато човек тръгне по пътеката на властта, трябва да знае кой върви зад него.
Майстора се засмя студено и остро.
— Харесва ми начинът, по който се изразяваш, приятелю, а и казваш самата истина. Какво ще речеш, ако предложа себе си за твой поддръжник?
— Разбира се, ще съм поласкан повече, отколкото бих могъл да мечтая, но такава подкрепа е прекалено ценна, за да я получа безплатно.
— Точно така — червената коприна прошумя, защото Майстора кимна. — Някои от нас в различните гилдии се питаме какво е намислил Стария. Много се питаме. Той е страшно стар, приятелю, най-малкото далеч над стоте, а може би и над двестате. Човек няма как да разбере. Питаме се как годините са се отразили на мозъка му. Виждал ли си го скоро?
Нямаше смисъл да лъже.
— О, да, наскоро. Изглеждаше остър и гладък като добре наточен бръснач. Разбира се, физически е много муден. Но съзнанието му ми се стори… как да кажа? Страховито.