— Аха. Наистина добре подбрани думи. Нека бъде ясно едно — не искам да направя каквото и да е на Стария. Ако кръвните гилдии искаха да се отърват от него, нямаше да рискуваме да ти се доверим. Разбрано ли е?
— Съвършено. И все пак нещо ви притеснява, а?
— О, да. Защо е искал Родри от Аберуин да бъде отвлечен, сетне да бъде пуснат без посока из островите?
— Честно казано, не зная.
— Боях се, че не ти е казал. Той наистина работи върху нещо много усукано и странно — Майстора рязко се изправи. — Подушвам опасност — започна да крачи напред-назад на фона на стенописа. — А никой не достига моето положение в някоя кръвна гилдия, ако не разпознава опасността, когато я подуши. Единственото, което искам от теб, е да продължиш към вилата на Стария, точно както имаше намерение да направиш и да се опиташ да разбереш нещо за тази тайнствена работа. Това е всичкото засега — просто информация. По-късно, кой знае? Но ти обещавам следното, ако някой ще се изправи срещу Стария — това съм аз, не ти.
— Много добре, защото знаете прекрасно, че не мога да му се опълча.
— Точно така — начинът, по който се размърда качулката, остави впечатлението, че Майстора се усмихва. — А в замяна на това ще те предложим на Вътрешния кръг. Нашата поддръжка има голяма тежест, нали разбираш?
— О, да и, както казвам, съм поласкан повече, отколкото съм мечтал — по ребрата на Барума се стече тъничка струйка студена пот, но той се насили да се усмихне. — И предполагам, че някой ще тръгне по следите на този тайнствен Родри, нали?
— Разбира се. Всъщност човекът, който ти е познат като Гуин. Той е логичният избор. Нали знае как изглежда робът и въобще.
Барума се поколеба, чудейки се дали Гуин е наистина достоен за доверие, когато става дума за Родри, но да спори с Майстора на Ястребите беше много далеч в списъка на приятните забавления.
— Чудесно. Имам основания да вярвам, че Родри е много по-опасен, отколкото съзнава Стария.
— Нима? Защото се е заклел да те убие ли?
Насмешката в тона на Майстора накара Барума да побеснее, но той се застави да говори равно и спокойно.
— Трябваше да се сетя, че Гуин ще спомене този дребен инцидент. Е, да, отчасти и заради това. Вините ли ме? Знаете също като мен, че варварите са повече от готови да загинат, ако по този начин ще спасят скъпоценната си чест. Никой разумен, цивилизован човек не би се опитал да избяга от своя собственик, но Родри от Аберуин не е цивилизован, нито пък разумен.
— В онова, което казваш, има смисъл, нали? Може би ще е по-безопасно ние да държим Родри в ръцете си, отколкото да броди из островите с този търговец на подправки.
Сърцето на Барума прескочи един удар. Майстора на Ястребите вече знаеше далеч повече, отколкото си беше представял.
— Съгласен съм, разбира се — рече той. — Предполагам, че за вашите хора ще е съвсем лесно да го хванат жив. Стария беше непоколебим — трябваше да го оставим жив.
— Охо, така ли? Това е интересна вест. Много добре, тогава ще го отвлечем. Още утре сутринта ще пусна по следите му Гуин и някои от хората ми. Вероятно ще научим много неща просто като зададем на Родри подходящите въпроси. Може би няма да е готов да отговори, но пък в такива случаи ние знаем как да се справяме с упоритите.
— Наистина е така, да — Барума вече беше обхванат изцяло от страха, но знаеше, че трябва да каже истината сега, а не да остави Майстора да я открива по собствени пътища по-късно. — Но той не може да ви каже нищо, Стария ми нареди да унищожа съзнанието му.
Майстора се извъртя и впери поглед право в него. Светлината на лампата падаше под ъгъл на качулката, като по този начин даваше възможност на Барума да получи впечатление за присвити очи и извити подигравателно устни. Да прояви страх или да започне да угодничи щеше да е фатално.
— Разбира се, изпълних каквото беше заповядано. Ще ми се да бяхте направили предложението си преди това.
— И на мен — тонът на Майстора беше по-скоро ироничен, отколкото гневен и Барума започна да диша по-спокойно. — Предполагам, няма начин да се възстанови паметта му.
— Никакъв. Нито едно човешко същество не би могло да развали магията, която му направих. Колкото и дълго да живее, никога няма да си спомни дори истинското си име.
— Жалко, но ще трябва да се оправим въпреки това.
— Чакайте да си помисля. Мъжът, който се наричаше Мерик, е все още в Елдид, нали?
— Да, и работи много добре, ако се съди по последното му писмо.