Всички говореха толкова бързо, че Талиейсин трудно хващаше по някоя и друга дума, но изведнъж осъзна, че раната му гори и че повече не може да фокусира очите си. На светлината на маслените светилници, която просветваше и трептеше като огромни капки пламък, видя Зандар да си проправя път през тълпата, придружен от пълен сивокос мъж. Внезапно му стана много трудно да долавя гласовете наоколо. Чу как Криблано крещи уплашен, последва мъглива сива тишина и накрая пълен мрак.
В тъмнината гореше светлина. Отначало му се стори, че е слънцето, но когато приближи, разбра, че гори с червен пламък, като лагерен огън. Наистина виждаше огън, но някак странен, защото насред пламъците беше приклекнал мъничък червен дракон. Около огъня стояха черен мъж, който държеше ръката на бяла жена, и застанала сама черна жена. Когато го видяха, се засмяха и му замахаха. Инстинктивно разбра, че трябва да се присъедини към кръга и да съедини участниците. Направи го и всички започнаха да танцуват — въртяха се в кръг, все по-бързо и по-бързо, докато накрая се сляха в прилив на сребърна светлина, а драконът се изду, израсна огромен и застрашителен сред ревящите пламъци и го завика, завика го по име…
— Родри.
Изрече името на глас и се събуди. Лежеше на одеяло под сянката на едно дърво в края на лагера. Съдейки по положението на слънцето, разбра, че е близо пладне. В пресъхналата си уста усещаше езика, залепен за небцето, а одраскването от предишната нощ все още пареше. Но се почувства добре, съвсем не като човек, който е получил отровна рана, пък и главата му не се маеше. Когато произнесе отново името, Зандар забеляза, че е буден, и дойде, носейки мях с вода.
— Значи си жив, така ли? Добре.
— Спомних си истинското име — макар и устата му да беше съвършено суха, схващаше, че новината е толкова важна, та чак го болеше. — То е Родри.
— Ами! Слава на боговете и малките им прасенца! Добре, добре за теб. Ето. Пий първо, после ще говорим.
Талиейсин пи колкото успя да погълне, изчака няколко мига, сетне установи, че може още да пие. Зандар клечеше до него и го гледаше със същата съпричастност, която търговецът изпитва към стоката си.
— На това острие е имало някаква отрова — рече той, — но едва ли ще да е била много силна — знахарката на селото беше сигурна.
— Не смятам, че е било отрова. Не мислиш ли, че е било просто упойка — да ме зашемети и превърне в лесна плячка?
— Ако е било така, много лошо са се провалили. Мъжът, когото държеше в ръцете си, беше мъртъв.
Изведнъж Родри се вцепени, защото си спомни, че е роб.
— И трябва ли да умра заради това?
— Не. Той те е нападнал, а освен това главатарят на селото ми е приятел. Онова, което всички искаме да знаем, е защо те е нападнал? — Зандар му се усмихна мрачно. — Или, позволи ми да направя догадка, ти не си спомняш дали имаше врагове, които искат да ти отнемат живота, така ли?
— Не мога да си спомня, господарю. Съжалявам. Ще ми се да можех.
— Разбира се. Е, главатарят ще нареди другият разбойник да бъде екзекутиран и с това ще се свърши. Смяташ ли, че можеш да яздиш днес?
— О, да. Чувствам се чудесно. Затова мисля, че е било упойка, а не отрова.
— Аха — Зандар помисли за момент, сетне сви рамене. — В такъв случай да се махаме от това място и да тръгваме на път. Така твоите тайнствени врагове може да изгубят следите ти. Платил съм за теб твърде много и няма да оставя да те заколят пред очите ми — и все пак поспря за момент, опитвайки се да произнесе някакви срички. — Родри, значи, а? — Името му прозвуча по някакъв странен начин, без придихание и почти без търкалящо се „р“. — Кажи на останалите, ако обичаш. Поне е по-кратко.
Пет дни по-късно Великия Крисело и красивата му варварска прислужница се озоваха в един от най-скъпите ханове в Милетон. Тъй като ханджията имаше богат опит с пътуващи изпълнители, поиска да му се плати предварително, но когато Саламандър извади щедра шепа сребърни монети, изведнъж започна да сервилничи, въведе ги лично в апартамента, кланяше се непрекъснато и мърмореше нещо, което Джил си преведе като: „Надявам се, че скромните ми помещения са подходящи за вас“, както и поредица други любезности. Момчето на ханджията качи багажа им и го нареди върху нисък сандък, сетне се оттегли, поглеждайки, преизпълнено със страхопочитание, към светлите коси и очи на гостите, които бяха такава рядкост в Бардек, че сами по себе си представляваха цяло представление. Саламандър заяви, че е доволен, особено от купищата възглавници и лилавия диван, но Джил реши, че квадратната форма на стаята я притеснява, а ечащият, покрит с плочки под и чисто белите стени усилват неприятно всеки произведен от тях звук. Близо под тавана минаваше фриз с цветя и плодове, нарисувани изключително реалистично. Би могла да се закълне, че ако посегне, ще откъсне някое цвете или плод от стената. Гномчето се появи и подуши из ъглите като куче.