— Слушай какво, Джил — рече Саламандър. — Днес, когато отидем на пазара, ще трябва да вържеш меча си по някакъв миролюбив начин с каишка или хората на архонта ще го конфискуват.
— Какво? Ама че нахалство! Що за място е това? Ами ако ни нападне крадец?
— Тук нямат такива крадци благодарение на същите тези хора на архонта. Видиш ли, ако някой ти измъкне нещо от джоба, подаваш жалба, хората на архонта издирват крадеца вместо теб и го арестуват.
— Излишно пилеене на държавни средства, след като съм напълно в състояние да прережа гърлото на крадливото копеле.
— Боя се, че Бардек ще се окаже голямо изпитание за теб… както и ти за Бардек.
— Така да бъде. Смяташ ли, че Родри е тук, в Милетон?
— Как ми се ще животът да ни се усмихне толкова топло, орленце мое мъничко. Все пак съм готов да се обзаложа, че е минал оттук, защото градът е център на търговията с роби. Всеки, който разполага със скъпа стока като нашия Родри, ще трябва да е побъркан, ако я продаде другаде. Само се надявам, че е станало чрез наддаване пред хора. Те записват всяка продажба и за няколко медни монети ще можем… Искам да кажа, ще ми бъде разрешено да прочета регистрите им.
— В някой от тези дни сигурно ще трябва да науча буквите. Струва ми се толкова скучно човек да ги разпознава.
— Но не и след като веднъж се научиш, а ти наистина би трябвало да го направиш… Сега, след като вече сме отново на твърда земя, ще се опитам да открия следите на Родри.
В ъгъла на стаята, поставен върху солидна на вид бронзова поставка, стоеше правоъгълен мангал от ковано желязо с наредени върху него боровина и дървени въглища. Саламандър махна с ръка и го запали, сетне впери очи в мъничките бледи пламъчета. Джил се разтрепери от страх. Не можеха да знаят дали Родри въобще е бил продаден, или продължава да страда в ръцете на Ястребите от Братството. Когато гертдинът простена театрално, тя скочи на крака, мислейки, че е видял Родри мъртъв или осакатен.
— Продаден е наистина на някакъв керванджия — каза Саламандър. — И определено изглежда, че с него се отнасят добре.
— О, богове, бърборлив елф такъв! — Тя усети очите си замъглени от сълзи и потърси спасение в гнева. — Защо тогава трябваше да издаваш такива печални звуци?
— Защото се движат през саваната, упътени към безличните, с нищо неотличаващи се и досадно безинтересни планини, които заемат половината от острова, както и голямо парче от следващия. Нямам никаква представа къде се намират.
Джил промърмори под нос поредица от мръсотии, а Саламандър продължи:
— За наш късмет ще имаме възможност да прибегнем и до други средства извън деомера. Например — гореспоменатите държавни регистри, а също така можем да разпитаме частните търговци. Скъп варварин като Родри сигурно ще се помни.
— Добре. Да тръгваме.
— Няма да е зле, о, Джилиън с горещата кръв. Освен това трябва да отидем на пазара да купим туй-онуй и да вземем разрешение. Тази вечер даваме първото си представление.
Въпреки непрестанната тревога, която заливаше съзнанието й, тъй както вълните — пристанището под тях, Джил намери Милетон великолепен с продълговатите си къщи, изрисувани стени на градините, цъфтящите дървета. Когато стигнаха на пазара, тя остана двойно по-впечатлена. Огромният площад беше покрит с море от ярко оцветени сенници, които се ветрееха над стотиците щандове, пръснати около фонтаните. Тук-там имаше малки сцени, където изпълнители се бореха да привлекат вниманието на тълпата. Саламандър й каза, че по пладне пазарът ще бъде затворен и всички ще отидат да спят през горещия следобед; сетне, на смрачаване, отново ще го отворят. Тръгнаха да скитат между щандовете, хапвайки сладкиши, които полепваха по ръцете, тъй като бяха покрити с някакъв сладък бял прашец, като едновременно с това оглеждаха купищата ковано сребро и бронз, лампи, коприни, парфюми, скъпоценности, ножове с необикновена форма и декоративни изделия от кожа. Саламандър се разрови сред най-ярко оцветената стока и направи своите покупки; накрая се натовариха с два бронзови мангала, пакети дървени въглища и разни видове благовония, много червен плат, дълга сърмена туника, станала корава от богато избродираните върху нея цветни мотиви за Джил, и многоцветна роба от брокат, която могъщият магьосник щеше да носи на сцената. Докато пазаруваше, той не спираше да бърбори, но на Джил й направи впечатление, че по този начин успява да измъкне много информация, като се започне от това къде могат да се купят най-добрите коне, до текущите политически настроения в града и, което беше най-съществено, имената на няколко частни търговци на роби заедно с новината, че на последното публично наддаване не е бил предлаган за продажба варварин.