— Сделката е добра — за момент Бриндемо остана да лежи неподвижен, събирайки сили отново да заговори. — Ако можеш, задоволи любопитството на един болен човек, добри човече. Варварчето, онзи, когото наричаха Талиейсин, кой е всъщност той?
— Не ти ли каза?
— Не знаеше. Паметта му си беше отишла, напълно отишла.
Джил промърмори неволно мръсна псувня.
— Разбирам — Саламандър стана мрачен. — Е, добре, приятелю, ти си имал честта да храниш много важен човек. Той е Родри Мелуейд, гуербрет Аберуин, отвлечен и продаден от враговете си.
Бриндемо издаде дълбок, хъркащ звук, задави се и се закашля. Докато се гърчеше в спазми, от порите му бликна пот.
— Успокой се — рече му Саламандър. — Не ти е била известна истината и затова няма да те сполети по-голяма беда. Приемам, че знаеш къде е Аберуин.
— Не зная — Бриндемо едва успя, давейки се, да изрече думите си. — Няма значение. Зная какво е гуербрет. Ай, ай, ай.
— Този Барума — обърна се Джил към сина на Бриндемо. — Кажи ми как изглежда. Баща ти не може да говори вече. Трябва да си почине.
— Той е дебел мъж, според мен на вашия език бихте казали пълен човек. Много, много странна кожа, много гладка, а черната му коса и брада винаги лъщят и са намазани с мазнина. Освен това носи сребърна щипка за брада, а очите му са като на змия, много тесни, лъскави и зли.
— Какво си спомняш за роба на име Талиейсин? — обърна се Саламандър към момчето. — Казвай всичко, което знаеш.
— Не зная много, сър. Смятахме, че е благородник, защото се движеше като боец с нож, а всички ваши лордове са воини. Спомни си, че е бил нещо, наречено сребърен кинжал, но нищо друго за себе си — той погледна към баща си, който прошепна името на Зандар. — О, точно така, керванът. Отиваше на юг. Беше преди десет дни. Зандар обикаля всички села и местности до южния бряг. Продава подправки на готвачите — замисли се за момент, очевидно борейки се с недотам познатия му език. — Името на наркотика на вашия език е… хъм, точно така, опиум! Барума му беше давал опиум. Освен това Талиейсин беше много отслабнал, когато го купихме.
— Барума ще плати за всичко това — рече тихо Джил. — Ще плаща и плаща, и плаща, докато започне да скимти, да пищи и да ме моли да го убия, за да сложа край на мъките му.
— Джил! — Саламандър ахна искрено шокиран.
Бриндемо се засмя и смехът му прозвуча като мъчителен шепот.
— Имаш моята благословия, момиче — прошепна той. — Най-смирената ми и честна благословия.
Саламандър тръгна към вратата, сетне се обърна и погледна отново Бриндемо.
— И един последен въпрос. Защо ти причини това Барума?
— Не му се подчиних. Каза ми да продам Талиейсин в мините или на галерите. Вместо това го продадох на добър господар.
— Разбирам. Е, добре, това милостиво дело ти е струвало скъпо, но аз ти благодаря за него.
През целия път на връщане към хана Джил пламтеше от ярост и това се предаде на нейното зрение, докато наистина започна да й се струва, че по улиците пред тях танцуват колони от пламък. Саламандър не каза нищо, докато не се върнаха в стаята си и не залостиха здраво вратата зад себе си, но непрекъснато й хвърляше тревожни погледи. Веднъж озовали се вътре, я сграбчи за раменете и разтърси.
— Стига вече! Дори не зная какво правиш, но веднага го прекрати! Усещам как от теб се излива мощ.
— Аз просто… ами отново виждах разни неща. Не зная как да го спра.
Разтърсването и съвсем действителният му страх вече бяха върнали внезапно съзнанието й към по-нормално състояние. Всичко в стаята продължаваше да сияе със сребриста енергия, но пламъците ги нямаше.
— Тогава въобще не започвай! — Саламандър я пусна. — Джил, прекалено много си потънала в тежки размисли и трябва да имаш предвид, че наистина не те виня за това. Но… е, как да ти обясня? Така привличаш сила, защото, колкото и да го отричаш, имаш деомерско съзнание. Повечето хора в подобно състояние виждат картини или чуват гласа, който смятат за своето аз, но това си остава там, където му е мястото, в съзнанието. Когато тази сурова сила се излее в теб, ти започваш да виждаш картини и всичко останало извън съзнанието си, нали?
— Така е — тя направи признанието с неудоволствие. — Видях по улицата пред нас да тече огън.
— Е, добре, това е дяволски опасно. Ние, деомерците, също виждаме образи и работим с тях, но сме се научили да ги контролираме. Ако продължаваш да се луташ така слепешката, можеш да полудееш напълно и окончателно. Около теб по собствена воля ще идват и ще си отиват образи и няма да си в състояние да ги спреш.