При мисълта за такава възможност Джил се смрази, тъй като и сега едва ги контролираше. Саламандър въздъхна драматично и се просна на тапицирания диван.
— Храна — рече внезапно той. — Когато човек яде, това обикновено помага. Ужасно трудно е да правиш какъвто и да е деомер на пълен стомах. Пиенето също притъпява съзнанието. Но се съмнявам дали ще е достатъчно. Нямам право да се занимавам с подобни работи, но ще трябва да те науча на някои чирашки номера в областта на възвишеното изкуство.
— А какво те кара да смяташ, че искам да ги науча?
— Твоето елементарно желание да останеш със здравия си разум и жива, ето какво. Не ставай глупава, Джил! Ти приличаш на ранен човек, който се страхува и не позволява на хирурга да спре кървенето му, защото от притискането на раната може да го заболи — замлъкна и започна да разглежда въздуха около нея. — Добре, сега си прекалено напрегната, за да се опитвам да ти преподавам урок. А какво всъщност ще кажеш да хапнем? Великият Крисело умира от глад. Ако нямаш нищо против да приемеш образа на красива варварска прислужничка, слез долу и поръчай на ханджията да изпрати поднос с меса и плодове. А също и шише с вино.
— И аз съм гладна — рече Джил и се насили да се усмихне. — О, могъщи майсторе на тайнственото изкуство!
Саламандър наистина се оказа прав за въздействието на храната върху нейното състояние. Още щом хапна няколко парченца месо и препечен хляб, почувства определена промяна — едно притъпяване, както го нарече той, от което имаше такава голяма необходимост. Цветовете в стаята продължаваха да й се струват необикновено ярки, но постоянното трептене изчезна. Две чаши сладко бяло вино окончателно ликвидираха неволното й състояние на деомер.
— Кога тръгваме на път? — попита тя. — Нямам нищо против да потеглим сутринта, да речем, когато отварят градските порти на разсъмване.
— Зная, че пламтиш от нетърпение, Джил, гургулице моя, но трябва да помислим какво ще направи по-нататък Зандар, принцът на търговията с подправки. Може да се е насочил към дома си в Данмара, а може и да пътува нагоре-надолу из страната, отървавайки се от стоките си с помощта на настроената за покупки общественост. Ако е така, бихме могли да вървим в една посока, когато той е тръгнал в друга. Ако отидем в Данмара и го изчакаме, нищо чудно да висим там със седмици. От друга страна, не можем да седим тук, без да правим нещо, докато зли магьосници кроят пъклени планове, вършат злини или просто манипулират. Накъдето и да тръгнем, ще трябва да пътуваме бавно, да спираме често за представления, както подобава на изпълнители, за каквито минаваме.
— Е, прав си. Трябва все пак да посъберем малко пари, преди да отидем където и да е. Не мога да си представя колко много си похарчил.
— Добрите коне не са евтини в тази изключителна и изискана страна.
— А ние все още ги нямаме, нещастни прахоснико. Хубаво ще е представлението ни тази вечер да мине добре или съвсем сме загазили.
От неколцина жонгльори Саламандър беше научил, че всеки изпълнител е свободен да дава представление на обществените площади, стига да предаде на хората на архонта една четвърт от полученото. Когато се стъмни, те помъкнаха новопридобития си сценичен реквизит на пазара, който току-що започваше отново да се оживява в хладовината. Сред ярките чадъри и знамена проблясваха фенери и хвърляха цветни сенки върху белите сгради, докато търговците и клиентите им стояха на малки групички, говореха, шегуваха се, отпиваха вино от чашите си и похапваха закуски, които представляваха подправени зеленчуци, завити в прясно изпечени тънки питки. След като поразпитаха насам-натам, Джил и Саламандър се настаниха на една тераса пред обществена сграда, до която се стигаше по стълбище. Джил сложи дървени въглища в мангалите и ги поръси с благовония, а в това време Саламандър просна шарения килим, сетне взе сърмената драперия и започна да прави номера с нея, като я караше да пърха във въздуха и да улавя светлината или пък внезапно да се вкоравява и да се издува като платно на вятъра. Под тях започнаха да се събират хора.
— Аз съм Крисело, Варварският магьосник от Далечния север. Гледайте чудесата, които правя, и се смайвайте! — той подхвърли драперията за последен път, сетне я остави да падне върху стъпалата. — Двамата с Джилиана, моята прекрасна варварска асистентка, сме дошли отдалеч, от другата страна на моретата, от чудното кралство Девери, за да ви забавляваме и объркваме с магия, каквато вашият иначе прекрасен град не е виждал.