Въпросният затворник обитаваше малка стая в една от ниските кули, струпани около главния брох. Пред вратата му стоеше пазач, защото до залавянето си лорд Перин от Алобри се бе подвизавал като един от най-умелите конекрадци в кралството — престъпление, което се наказваше с публично обесване след публично бичуване. Беше извършил и още едно, по-тежко престъпление, но Невин го пазеше в тайна по няколко основателни причини. Предишното лято Перин отвлече и изнасили Джил, единствената дъщеря на Кълин от Кермор, но го стори с някакъв объркан деомер, при такива необикновени обстоятелства, че Невин нямаше представа дали е престъпник, или жертва на странна магия. Преди да стигне до някакво заключение, трябваше да проучи по-задълбочено този въпрос, но ако Кълин разбереше, лордът нямаше да живее достатъчно дълго, за да бъде изучен. Всъщност той едва не загина от охтика, защото бе злоупотребявал с инстинктивната си магическа способност.
Тази вечер обаче изглеждаше много възстановен, нещо само по себе си странно. Както каза Илейно, заболяването му беше достатъчно тежко, за да убие всекиго. Невин започваше да подозира, че Перин далеч не е обикновено човешко същество, дори въобще не е такова. Възвисокият Перин беше мършав, безличен млад мъж, с мътночервена коса и сини очи, възплосък нос и прекалено голяма уста. В момента беше смъртно бледен, очите му все още сълзяха. Седна на леглото и се изкашля в стар парцал. Когато двамата майстори на деомера влязоха, той вдигна поглед, изхлипа под нос и се присви назад върху купчината възглавници, на които се бе облегнал.
— Продължава ли да има кръв в храчките ти? — попита Невин.
— Никаква, милорд. Е, ъ-ъ, това добре ли е?
— Всъщност много добър признак. Ще престанеш ли да трепериш и да подсмърчаш като някаква скапана полска мишка? Няма да ти сторя зло.
— Но кога ще дойдат, за да ме… ъ, нали разбирате… да ме бесят?
— Докато не им кажа, няма да дойдат и ако правиш точно онова, което искам от теб, може въобще да не те обесят.
Перин се опита да изпише на лицето си усмивка, но се получи нещо съвършено неубедително.
— Виждам, че добре си хапнал. Какво ще кажеш да станеш и да се облечеш?
— Както искате, милорд.
— Искам да зная как се чувстваш.
— Ами в такъв случай достатъчно добре — Перин отметна завивките, извъртя се и седна на ръба на леглото. В дългата си бяла нощница приличаше на невероятно нескопосан щъркел. — Ъ-ъ, малко ми се вие свят.
— Това може да се очаква. Илейно, бъди така добър да му подадеш дрехите.
След като Перин се облече, Невин го накара да седне на стол до мангала, върху който бяха натрупани пламтящи въглени. Беше донесъл със себе си малка платнена торбичка, пълна с трески от кедър, хвойна и някакво бардекско дърво със сладък, но чист аромат, наречено сандалово. Небрежно пръсна треските над жаравата и те започнаха да димят със смесен аромат.
— Това е само за да прочистим спарените неща от въздуха — излъга безсрамно той. — Охо, имаме хубава жарава. Винаги съм обичал да гледам в огън. Все ми се е струвало, че в него човек може да вижда образи, ти как мислиш?
— Точно така — Перин погледна неволно към трепкащите пламъци, сякаш дворци от злато и рубини сред струпаните клечки и чепове. — Когато бях момче, виждах в огъня да пълзят дракони. Майка ми знаеше много разкази за дракони, елфи и такива разни. Ще ми се да са истина.
— Наистина щеше да е хубаво.
Кимайки леко, Перин впери очи в мангала, а в същото време сладкият дим се стелеше мързеливо из помещението. Когато Невин отвори второто си зрение, забеляза с известна доза професионална гордост, че аурата на младежа се бе издула до нормалните си размери, и си спомни каква спаружена я виждаше преди. Седемте звезди пламтяха ярко, но бяха до една странно оцветени и леко отместени от полагащото им се място. Изпрати лъч светлина от собствената аура към звездата, която се носеше над челото на Перин, и я накара да се завърти, тъй както дете шиба пумпал с камшик. Сетне прошепна:
— Сега виждаш картини в жаравата, нали, момчето ми? Кажи ми какво виждаш. Кажи всичко, което виждаш.
— Просто огън. Буен огън. — Гласът на Перин звучеше така, сякаш беше пиян. — Големи цепеници. Сигурно е зима.
— Кой е наблизо? Кой седи до огнището?
— Мама и татко. Мама изглежда много бледа. Няма да умре, нали?
— На колко си години?
— На четири. Тя наистина ще умре. Чух чичо Беноик да крещи на знахаря снощи. Не искам да живея при него.
— Тогава се върни назад в есента на същата година. Виждаш ли майка си? По-добре ли изглежда?