— По-добре.
— Тогава се върни назад, върни се още по-назад, към пролетта.
— Виждам поляната и сърните. Ловците идват. Трябва да им помогна, да ги предупредя.
— Ловците ли?
— Сръндакът. Той ми е приятел.
Перин потръпваше в транса си, устата му се гърчеше; сякаш се впусна да тича по тази поляна и прогони сърните, преди да са дошли ловците. Невин предположи, че тази негова детинска жалостивост му е струвала и хубав пердах. Поведе го по-назад, към предишната зима и още по-нататък, докато Перин не видя лицето на дойката, когато му поднася гърдата си за първи път. И още по-назад, към болката от раждането, и още по-назад, когато душата му се е втурнала в нероденото тяло. И отново назад, назад, докато той внезапно изкрещя, загърчи се и, полузадавен, заговори на някакъв език, който Невин не беше чувал дотогава.
— В името на всички богове! — изсъска Илейно. — Какъв е този език?
Невин вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Перин продължи да говори, гласът му се задъхваше, докато преживяваше последната си смърт. Чертите на лицето не се бяха променили и на йота, но не приличаше вече на слабичкия младеж отпреди мигове. Сега беше някак по-силен, очите му блестяха с древна омраза, докато направо изплюваше старинните думи. Накрая тялото трепна, надигна се от стола, сетне падна назад, а гласът му пресекна. Невин го хвана за раменете и разтърси, но нежно, като повтаряше името му, докато се събуди.
— Извинете ме — разпелтечи се Перин. — Докато съм гледал в огъня, трябва да съм заспал или съм се унесъл. О, богове, а сънят беше отвратителен.
— Така ли? Я ми разкажи.
— Набучиха ме на едно копие, което мина през тялото ми и ме прикова към земята, а враговете се гавреха с мен. Ужасни, ужасни — приличаха на таласъми или нещо такова — гласът му се сниши до шепот. — Имаха такива едни големи носове и рошави вежди, съвсем черни и настръхнали. Сигурно съм си спомнил някои от нещата, които мама ми е разказвала.
— Най-вероятно, най-вероятно. Виж, момчето ми, навярно съм те поизмъчил. Легни си пак и почивай. Ще опитаме да те вдигнем отново утре.
След като настаниха Перин и пазачът отново застана на вратата, Невин и Илейно се върнаха в стаята на стареца в главния брох. Седнаха на по половиница греяно пиво, за да обсъдят видяното.
— Предполагам, че убийците му се струваха грозни, защото вече е свикнал с човешки същества — обади се Илейно.
— Охо! Приемаш, че това са били неговият вид хора.
— А ти?
— Изкушавам се наистина, но също мисля, че никак няма да е разумно да правим каквито и да е предположения за Перин.
— Е, с това съм повече от съгласен. Ха! Големи носове и рошави черни вежди. Предполагам, че са таласъми или великани човекоядци от най-различни стари приказки, били те от островите, или от вашето кралство. Наистина е странно как нашите народни приказки толкова много си приличат — с магьосници, дракони и всякакви зли същества.
— Само дето това не е приказка, а спомен.
— Вярно е — Илейно отпи замислено от половиницата, която държеше в огромните си длани. — Е, ако не са били неговите хора, тогава ще да е бил от някаква раса, която е живяла близо до нашите приятели с големите носове.
— Ясно е, че е умрял насилствено, обхванат от ярост и омраза. Това е било достатъчно душата му да побегне в момента на смъртта, като се отклони толкова, че да се озове хваната в неподходящ родилен водовъртеж.
— Така изглежда. И е имала лошия късмет, че утробата, в която е попаднала, е била сродена с тиерин Беноик.
— А от всичко, което ни е известно, той е бил последният мъж в кралството, способен да разбере каква необикновена риба е хванала в мрежата си сестрата на жена му — Невин поклати объркано глава. — Добре, когато укрепне, ще опитаме отново с огнените видения, но според мен е добре да почакаме няколко дни.
— Не би могъл да понесе напрежението сега. Как върви другият лов?
— За нашия подбудител към убийство ли? Право да ти кажа, много зле. За известно време мислех, че съм по следите му, но изчезна. Какво гадно нахалство от негова страна, да се опита да нападне детето! Ако ми падне в ръчичките, ще го разкъсам парче по парче. Кълна се!
— Без съмнение — и той го знае. Когато разбере, че го търсиш, вероятно ще избяга да се скрие някъде — Илейно помисли малко. — Е, може би, ако го изплашим както трябва, ще ни остави на мира.
— Винаги си бил изпълнен с надежда и неподправен оптимизъм, нали? Положително за известно време ще се притаи, но след това ще се върне. Такива като него винаги постъпват така. Те са като проклятие на вещица.