— Срещнах в гората двама от хората ви, ваше благородие — каза Кълин. — Те ми разправиха за враждата.
— Ах, тоя незаконороден плужек Инид! — Брейд мрачно отпи глътка пиво. — Право да си кажа, много искам да те наема, обаче щом си видял крепостната стена, сигурно имаш представа как съм с парите. — Той се озърна към Глин. — Няма ли начин да изстискаме нещичко?
— Ако не друго, поне кон, милорд. После винаги може да го продаде.
— Вярно. — Брейд изведнъж се ухили. — Ами зелето, а? Зелевите ми градини край нямат. Ей, сребърен кинжал, помисли само колко работа може да ти свърши тоя зеленчук. Можеш да го оставиш да изгние, а после да замеряш враговете, или пък, ако си имаш изгора, да и поднесеш зелев букет — такова чудо сигурно никога не е виждала. Или…
— Ваше благородие — намеси се Глин.
— Да бе, разсеях се малко. — Брейд отново надигна халбата. — Но ако си съгласен на кон и храна, плюс храна за пажа ти, разбира се…
— Приемам — каза Кълин. — Разбрахме се, ваше благородие. Можете да разполагате с мен. Но това тук всъщност не е паж, а дъщеря ми.
— Да, наистина. — Брейд се приведе към Джил. — Почиташ ли татко си, дете?
— Повече от всеки друг мъж на света, освен краля, разбира се, но с него още не съм се срещала.
— Добре казано. — Брейд се оригна звучно. — Колко жалко, че онзи цирей Инид е лишен от почитта към кралската особа, която откриваме у това невинно девойче.
Кълин се зае да разпитва съветника Глин.
— Каква е тая вражда, добри ми сър? От рицарите разбрах само това, че става дума за горите.
— Да, горе-долу. — Глин замислено поглади брадата си. — Враждата е стара, още откакто дядото на лорд Инид вдигна меч срещу дядото на негово благородие. По онова време се караха кой да бъде тиерин, имаше и други сериозни разногласия, но малко по малко нещата сами се оправиха. Разбираш ли, горите се намират на границата между двете владения. Те са последният спорен въпрос.
— Тъй си въобразява Инид. — Брейд стовари юмрук върху масата. — Съветник, изпратен лично от краля, прецени как стоят нещата и отсъди в моя полза.
— Е, хайде, ваше благородие — примирително каза Глин. — Инид оспорва само част от решението. Нали ви отстъпи дърветата.
— Ама че копеле! Да настоява, че имал древно и неоспоримо свинско право.
— Свинско право ли? — повтори Кълин.
— Да, свинско право — потвърди Глин. — Нали разбираш, наесен селяните пускат прасетата из горите да ядат жълъди. Добре, обаче жълъдите стигат само за едно стадо — нашето или тяхното.
— А онзи съсухрен тестис от ялово магаре заявява, че имал права — намеси се Брейд. — Миналата есен хората му убиха един от моите рицари, когато момчето прогони свинете на Инид.
Кълин въздъхна и отпи много голяма глътка пиво.
— Тате, не разбирам — обади се Джил. — Значи са убили някого, само за да има храна за свинете?
— Това е въпрос на чест! — Брейд тресна халбата си върху масата толкова силно, че пивото се разплиска наоколо. — Никому не ще позволя да отнеме насила онуй, което ми се полага. Воинската ми чест вика за отмъщение! Ще се бием до последна капка кръв.
— Жалко, че не можем да въоръжим прасетата — каза Кълин. — Тогава щяха да се сражават за собствената си прехрана.
— Ей, страхотно! — ухили се Брейд. — Мечове не им трябват, имат си зъби. Обаче ще им турим шлемове и ще ги научим да слушат бойния рог…
— Ваше благородие — изстена Глин.
— Да бе, пак се отвличам.
Глин и Абрин, който се оказа син на съветника, отведоха Джил и Кълин до последната здрава постройка в двора, където живееха бойците. Както обикновено, спалните бяха над конюшнята. През зимата конската топлина пазеше хората от студа, но в топли летни дни като днешния вонята ставаше непоносима. Глин им показа два свободни нара, после се отдръпна настрани, докато Кълин разопаковаше багажа.
— Знаеш ли, сребърен кинжал, не крия, че на драго сърце приемам между бойците ни човек с твоя опит.
— Благодаря. Отдавна ли служите на тиерина, добри ми сър?
— Откакто се помня. Нали разбираш, най-напред служих при баща му, а той наистина беше велик човек. По негово време прекратихме войната и то по-скоро със закон, отколкото с меч. Уви, тиерин Брейд май се е метнал на дядо си. — Глин помълча и се обърна към Абрин. — Е, Абрин, Джил е наша гостенка, тъй че бъди любезен и я изведи навън да поиграете.
— Значи ще казваш нещо интересно — изхленчи Абрин.
— Джил — отсече Кълин. — Марш навън.
Джил бързо сграбчи Абрин за ръката и го издърпа на двора. Спряха до конюшнята и се загледаха в гъските върху каменната купчина.
— Хапят ли тия гъски? — запита Джил.