— Проклятие! — прошепна той. — Наистина ли тя го е сторила?
— Видях я с очите си, инак нямаше да повярвам — отвърна Передир. — И се смееше през цялото време.
Родри откри Джил край каруцата, където Адерин превързваше ранените. Седеше, облегнала гръб на колелото и гледаше безжизнено в пустотата. Когато Родри коленичи пред нея, тя не изрече нито дума.
— Къде си ранена?
— Никъде. Дори драскотина нямам.
— Тогава какво ти е?
— Не знам. Наистина не знам.
Друг отговор не успя да изкопчи, докато Адерин не привърши с ранените. Все още изтощен от снощната схватка, старецът се отдръпна настрани и загледа как слугите мият с кофи вода окървавената каруца. После хвана Джил за ръката.
— Ранена ли си?
— Не. — Изведнъж Джил пребледня и от устата й се посипаха задъхани думи. — Видях сянката му, на Корбин, искам да кажа. Убих го, а после видях как стои над трупа. Целият беше син и… о, богове, как гледаше само!
Родри изстина, но Адерин кимна спокойно.
— Била си обзета от бойно безумие. Чух как си разкъсала ризницата на Корбин. Би ли могла да го сториш и сега, след като се успокои, дете мое?
— В никакъв случай! Сама не вярвам, че го направих.
— Точно така. Било е от пристъпа. Не го разбирам добре, но изглежда, че това състояние някак нарушава равновесието на телесните течности… вероятно създава излишък на огнена течност в кръвта. Надарило те е със свръхестествена сила и ти е позволило да виждаш неща, които обикновено остават скрити.
— Значи наистина е имало сянка? Мислех, че съм полудяла.
— Не си. — Адерин грижливо подбираше всяка дума. — Онова, което наричаш сянка, всъщност е истинското аз на човека, онази негова част, която се крие в тялото и поддържа живота, ума и съзнанието. Когато тялото бъде безвъзвратно увредено, този ефирен двойник, както го нарича деомерът, се оттегля. Ти просто си видяла самия Корбин, крайно изумен от факта, че е мъртъв.
Джил сякаш искаше да каже нещо, но изведнъж хукна като подплашено жребче между каруците. Когато Родри се накани да я последва, Адерин го хвана за ръката.
— Остави я. Сега трябва да бъде сама.
— Без съмнение. Само като те слушах да говориш за това, цял настръхнах. Слушай, Адерин, понякога и аз ставам берсеркер, но не съм видял ничия сянка.
— Уирдът не те е белязал за деомера като нея. Помни това, Родри Мелуейд, Джил е белязана за деомера.
Изведнъж Родри изпита страх от този крехък, изморен старец. Смънка някакво извинение и побърза да се отдалечи.
Облечена в тежка ризница и изтощена от битката, Джил не успя да избяга далече. Измъкна се от обоза, изтича надолу покрай потока, после се препъна във високата трева и задъхана падна на колене. Просна се по очи и разпери ръце, сякаш търсеше майчина прегръдка от топлата земя. Дивите се струпаха наоколо; сивото джудже изникна от въздуха и нежно я погали по косата с кривите си пръсти. Накрая Джил седна и се загледа през ливадата към дъна на Корбин, където сваляха зеленото знаме. Мина й зловещата мисъл, че сянката на Корбин броди из залите и опитва да се прибере у дома. Тя едва не повърна.
— Дотук с бойната слава. Дано повече никога не тръгна на война.
По-късно щеше да разбере колко нелепо е постъпила, но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен че иска да се изкъпе. Смъкна ризницата и дрехите си, после се хвърли в плиткия поток. Докато се търкаше с шепи пясък от дъното, сивото джудже клечеше в тревата и я гледаше.
— Трябва ми чиста риза. В дисагите е.
Джуджето кимна и изчезна. Когато се върна, влачеше подир себе си ризата, която вече не беше чак толкова чиста, но поне не вонеше на пот и чужда кръв. Джил се облече и нави ризницата на топка. Макар че бе почистила меча си, захвана се да го търка отново, докато твърдо се увери, че не е останала и следа от кръвта на Корбин. После седна на тревата до джуджето, без да мисли за нищо и остана така докато Дженантар дойде да я потърси.
— Къде се губиш толкова часове?
Джил с изненада откри, че слънцето клони към залез и дънът хвърля дълга, черна сянка над ливадата.
— Слушай, Джил. Недей да се тормозиш задето уби Корбин. Ако някой заслужаваше да умре, това е тъкмо той.
— Не е там работата. Просто това, че го видях… Ах, кълна се в косматия черен задник на Адския властелин, и аз не знам какво ми става.
Джил захвърли ризницата в една каруца и тръгна към дъна; попътно Дженантар и обясни, че ранените вече са настанени в казармата на Корбин, а победителите пият медовина в голямата зала. Когато влезе в двора, тя изпита странно чувство. Дни наред това място бе по-недостъпно и от луната, а ето че днес крачеше из него като завоевател. Из препълнената зала кънтеше оглушителна глъчка. Макар че Джил опита да се вмъкне незабелязано, пет-шест войници я видяха и разбутаха съседите си. Шумът бавно заглъхна, докато хората един след друг се обръщаха към своята деомерска отмъстителка. Родри се изправи от почетното място.