— И тъй, Джил е убила Корбин — каза Ловиан. — Кълна се в Богинята, никога не бих го повярвала.
— О, аз имах вяра в нея — отвърна Невин. — Тя самата не подозира с какви… нека ги наречем възможности… разполага.
— Твърде загадъчно говориш.
— Ще трябва да се задоволиш с това. Извинявай.
Ловиан се усмихна, сякаш искаше да каже: „Друго не съм и очаквала, стари приятелю“. Двамата седяха в градината зад броха на Дън Гуербин и наоколо последните рози ръсеха алени листенца по сивите плочи.
— Ще дойде ли и твоят приятел от запада? — запита Ловиан.
— Не. Надявах се да дойде за в случай, че Рийс поиска да чуе нещо повече около престъпленията на Лодлейн, но и той, и двамата западняци с него бързат да се приберат при своя народ.
— Странни са тия западняци. Знаеш ли, толкова много хора ги ненавиждат, а на мен винаги са ми допадали — не чак дотам, че да заживея с тях, но все пак…
Макар че тя говореше съвсем небрежно, в мисълта на Невин изведнъж припламна подозрение.
— Лова, ще разрешиш ли да те попитам нещо, което може да се окаже грубо и оскърбително?
— Разрешавам, но може и да не отговоря.
— Разбира се. Наистина ли Тингир е бащата на Родри?
Ловиан сведе глава настрани и го погледна дяволито. Въпреки прошарените коси и бръчките по лицето, Невин ясно си представяше колко красива е била преди двайсетина години.
— Не е, щом искаш да знаеш. Дори с Медила и Даниан не съм го споделяла, но е така.
— Уверявам те, че ще пазя тайната. И как тъй си се срещнала със западняк?
— Ама че набито око имаш, приятелю! Тук го срещнах, в Дън Гуербин, когато брат ми беше тиерин. — Ловиан се загледа настрани и усмивката й стана печална. — Беше през онова лято, когато Тингир взе Линед за любовница. Още бях млада и не разбирах нещата както сега. Знаех, че по времето на Зората около него би имало цял куп любовници, но това съвсем не ме утешаваше, затова си грабнах багажа и пристигнах на гости при Гуарик. Спомням си как седях в тази градина и плачех от унижение. После, както се случва и до днес, неколцина западняци пристигнаха да доведат на тиерина табун коне и сред тях имаше един много красив бард — най-красивият мъж, който някога съм виждала, въпреки странните му очи. — Тя помълча и лицето й се проясни. — Взех каквото ми се изпречи на пътя. Презираш ли ме?
— Ни най-малко, а и ти не ми се виждаш твърде засрамена.
— По-скоро ми става смешно като си припомня. — Ловиан отметна глава като палаво девойче. — Онзи бард някак ме накара да осъзная, че всъщност не обичам Тингир, а властта да съм негова съпруга. Прекарахме заедно няколко чудесни седмици. Когато се прибрах, дадох на малката Линед да разбере кой командва в Аберуин. Но ще призная, че когато ми дойде време за раждане, малко се поизплаших. Щом положиха Родри върху гърдите ми, най-напред му погледнах ушите.
— О, без съмнение. — Невин тихичко се изкиска. — Смяташ ли някой ден да кажеш истината на Родри?
— Никога, и то не заради доста поувехналата ми репутация. Просто всички в Елдид трябва да вярват, че Родри е законороден Мелуейд, инак ще изпусне властта над Дън Гуербин. А горкият ми син е толкова честен, че не вярвам да опази тайната.
— И аз тъй мисля. Момчето наистина е непреклонно на тема чест. Благодаря, че ми каза истината. Така изясняваш една голяма загадка. Адерин отдавна разправяше как западняшката кръв в клана Мелуейд била прескочила сума ти поколения, за да се събере изведнъж у Родри, но това ми се стори малко пресилено.
— И напълно излишно. — Ловиан кимна отривисто, после смени темата, давайки ясно да се разбере, че повече не желае да говори за това. — Чудя се кога ли ще се накани Рийс да дойде насам. Трябва да одобри решенията ми относно бунта. Сигурно вече е подготвил някоя и друга гнусна забележка, за да помрачи победата на брат си. Нямаш представа колко тежко е за една жена синовете й да враждуват. Невин, знаеш ли защо Рийс мрази Родри толкова силно?
— Не. Де да знаех… сигурно щях да ги помиря някак.
Този път Невин не се изплъзваше от отговора с двусмислици. Години наред бе размишлявал, за да открие дали омразата на Рийс е част от сложната верига на Уирда около Родри и Невин. Но не, това бе просто един от онези случаи на нелепа вражда, каквито се случват понякога между най-близки роднини. Рано или късно Рийс и Родри трябваше да разчистят омразата — ако не в този живот, то през следващия, но за щастие това вече не бе негова грижа.
Разбира се, имаше да се тревожи за още мнозина и след пладне той се изкачи в стаята на Кълин. Завари го да седи облечен на скрина до прозореца, подпрял шинираната ръка върху перваза. Беше блед и толкова изпит, че тъмните кръгове под очите му приличаха на сенчести езера, но вече отиваше към оздравяване.