— Как мислиш, добре ли ще заздравее тая проклета ръка? — попита Кълин.
— Откровено казано, не знам. Ще трябва да изчакаш докато свалим шините. Според мен има надежда. Костта е счупена чисто, а и ти отначало беше твърде зле, за да мърдаш.
— Добре поне, че не е дясната.
— Хей, още ли се заканваш на Родри?
— Не ставай глупав, билкарю. Джил е жива и здрава, тъй че няма какво да приказваме. — Кълин разсеяно се загледа през прозореца. — Но тепърва ще трябва да си изкарвам хляба по дългия път.
Наистина беше така и Невин внезапно усети дълбоко съчувствие към своя стар враг, чийто живот зависеше от това, доколко добре умее да си служи с меча и щита. Дори за лечител с неговите познания всяка счупена кост беше тежка задача просто защото шините от дъски, платно и заешки кожи никога не осигуряваха пълна неподвижност.
— Е — каза Невин накрая, — поне ще имаш цяла зима за възстановяване. Родри несъмнено ще те приюти до пролетта.
— Вярно. Нашият млад лорд е далеч по-доблестен от мнозина благородници. И ти ли ще презимуваш тук?
— Да.
Невин едва не добави: „Че как иначе?“. Тук щяха да се нуждаят от него. Скоро бурната елдидска зима щеше да ги затвори зад стените на дъна и двамата млади едва ли щяха да скрият задълго любовната си връзка. В края на краищата, те си припомняха една страст, която бяха споделяли живот подир живот — споменът изплуваше почти до повърхността на съзнанието им и там го откриваха, смятайки, че е нещо ново. Дори и без щит, Кълин би бил много опасен противник за Родри, особено като се има предвид, че елдидските закони даваха на бащата правото да убие всеки мъж, който опозори дъщеря му.
Армията остана в Дън Бръдлин още няколко дни, за да погребат мъртвите, а ранените да съберат сили пред дългото пътуване. Джил бе доволна, че от уважение към деомера Родри нареди на хората си да погребат Лодлейн достойно, вместо да го хвърлят в обща яма с другите бунтовници… но всъщност напоследък всяка постъпка на Родри я радваше, сякаш той бе някакво божество, слязло сред простосмъртните. Споменът за нощта в неговите прегръдки не я напускаше. Вместо да утоли жаждата, тази нощ само още повече я разпалваше, като че се бе опитала да гаси огъня с масло. Но тя държеше на думата си и се стараеше да го отбягва. Мъчеше я и друга мисъл: ами ако баща й узнаеше?
Най-сетне настана утрото за потегляне към Дън Гуербин. След като оседла коня, Джил отиде да се сбогува с Адерин и двамата елфи, които широко се усмихваха при мисълта, че напускат човешките земи и скоро ще се завърнат в родния край.
— Слушай, Джил — каза Калондериел. — Ако някога ти омръзне Елдид, хващай коня и идвай на запад при нас. Дивите ще ти покажат пътя.
— Благодаря. Наистина много бих се радвала пак да ви видя.
— И това може да стане някой ден — каза Адерин. — Ако ли не, мисли си понякога за мен, а аз също няма да те забравя.
Докато тримата се качваха на конете, Джил усети как в очите й избиват сълзи. Никога не бе срещала хора, които толкова да й допадат. Някой ден ще отида на запад, помисли си тя, непременно ще отида. Ала усети в сърцето си лек хлад и разбра, че това „някога“ няма да е скоро, а може и изобщо да не дойде. Стоя край лагера докато те се изгубиха от поглед, после се върна при своите и при Родри, който я чакаше начело на колоната.
В деня, когато победоносната армия се завърна в Дън Гуербин, Кълин седеше край прозореца, откъдето имаше чудесен изглед към портата и двора. Денят беше облачен, под ситния дъждец камъните на калдаръма изглеждаха чисти и лъскави като метал, а през прозореца нахлуваше студен вятър, но той продължаваше да чака, докато най-сетне през портата се зададе колона от конници, наметнати с вълнени плащове. Най-отпред беше Джил, яхнала златен западняшки жребец. Широко ухилен от радост и облекчение, Кълин се подпря на перваза и я загледа как слиза от седлото, подхвърля юздите на един слуга, после изтичва към броха. Той затвори дървените прозорци и се обърна, защото знаеше, че Джил бърза към него. Само след минута-две вратата се отвори и тя спря задъхана на прага.
— Ти какво? Да не си тичала по стълбището?
— Аха. Ако ще ме биеш, дай да свършваме по-бързо.
Кълин се разсмя и протегна здравата си ръка.
— Още съм твърде слаб, за да те бия. А и не ми се ще, толкова адски се радвам да те видя жива.
Когато тя се хвърли към него, той я прегърна тромаво, усещайки в ребрата си болка от заздравяващата рана, после я целуна по челото. Джил му се усмихна лъчезарно.
— Ако знаеш само как се надува напоследък старият ти татко, миличко. Значи моето момиче е герой на деня, така ли? Видях те с какъв кон пристигна. Кадвридокът ли ти го подари?