— Да — ухили се Джил. — А на пиршеството след битката ми отредиха почетното място.
— Гледай го ти, дивото коте. — Кълин я стисна още по-силно. — Обаче да знаеш, чуя ли те пак да приказваш за битки, такъв бой ще ти тегля, че да не можеш да яхнеш кон.
Усмивката й внезапно изчезна.
— Не се безпокой, тате. О, великолепно е да си стоя при теб и да разказвам за бойната слава, но не искам вече никога да тръгна на бой.
— Добре тогава. Сигурно така е трябвало — сама да се опариш. И ти като мен не слушаш чужди съвети.
Когато тя се разсмя, той наведе глава да я целуне, после забеляза, че Невин стои пред отворената врата и на лицето му е изписан ужас, който веднага изчезна. Кълин пусна Джил и се отдръпна. Погледът на стареца беше като огледало, разкриващо онази грозна и страшна тайна, която до този миг бе крил дори от самия себе си.
— Как си? — запита Невин. — Кадвридокът иска да те види, но реших първо да проверя дали не си изморен.
— Добре съм.
— Наистина ли? — Невин вдигна вежди. — Виждаш ми се пребледнял.
— Добре съм — изръмжа Кълин. — Джил, остави ни сами.
— Тате, искам да чуя какво ще каже негово благородие.
— Марш навън!
Тя отскочи като подритнато куче и изтича от стаята. Сърцето му се сви, защото знаеше каква болка й причинява. Не смееше да погледне Невин.
— Знаеш ли — каза старецът, — най-тежките битки понякога се водят без оръжие.
Кълин усети как срамът го облива като кофа студена вода, но за щастие Невин си тръгна, без да каже нищо повече. Останал сам, той подпря гръб на капаците и разбра, че трепери. Обеща си веднага щом оздравее, да остави Джил под грижите на Ловиан и да замине далече от тук. Щеше да боли непоносимо, но друг начин нямаше. Знаеше, че когато настане време, ще има сили да стори това, защото го вършеше заради нея, а ако загинеше в следващата битка нейде далече от Елдид, тя може би никога нямаше да узнае, че е мъртъв.
— Кълин — обади се Родри.
Той стреснато вдигна глава; не бе усетил кога е влязъл младият лорд.
— Как си? Ако искаш, мога да изляза.
— Добре съм, милорд.
Днес Родри беше облечен наистина като благородник — фина риза с бродирани червени лъвове, кариран плащ, закопчан със скъпоценна брошка, великолепен меч на бедрото. Ала въпреки това в този момент Кълин го виждаше като юноша, когото би могъл да обича като син. И от тази раздяла щеше да го боли.
— Ще ми простиш ли, че отведох Джил на война? — запита Родри. — Не ми беше леко да разреша на едно момиче да се бие вместо мен.
— Та кой сте вие, че да спорите с деомера? Знаете ли милорд, още откакто беше съвсем мъничка, Джил все си мечтаеше за бойна слава. Не съм изненадан, че се вкопчи в първата попаднала възможност. Открай време си е такава — иска ли нещо, става хитра като невестулка.
— Е, може би. — Родри извърна глава. — Но прощаваш ли ми наистина? Сърцето ми се късаше, като се питах какво ли ще си помислиш за мен.
— Слушай, момко. Не подобава на благородник да се тревожи какво ще си помисли един опозорен човек като мен.
— Я стига с тия фъшкии! Може и да си бил опозорен някога, инак нямаше да носиш кинжала, но да не мислиш, че ме е грижа какво си извършил преди толкова много години? Дойдох да ти предложа място във войската и то не какво да е. Искам те за капитан. И не само аз… Амир и момчетата все подмятат каква чест щяло да бъде, ако яздят след теб.
— О, богове, не мога да приема.
— Какво? Защо не?
— Аз… ами… просто не подобава.
Родри вирна глава.
— Глупости! Дори питах Слигин какво мисли за тази идея и той рече, че е адски добра. Хич недей да се тревожиш, че васалите ми ще те гледат отвисоко или нещо подобно.
Кълин отвори уста, но не намери думи. Никога не би могъл да разкрие пред Родри истинската причина, поради която искаше да избяга от най-великодушния благородник, когото бе срещал през живота си.
— О, пъклото да те вземе, Кълин! Наистина ли ще ми откажеш?
— Не, милорд.
— Добре тогава. Колениченето и големите приказки ще ги отложим докато оздравееш. Хей, ама ти си пребледнял като платно. Чакай да ти помогна, капитане. Трябва да си легнеш.
Кълин прие помощта му и успя да се дотътри до леглото. След като младият лорд излезе, той остана да лежи, забил поглед в тавана. Родри му възвръщаше честта и достойнството, които бе смятал за безвъзвратно изгубени, ала сам Кълин завинаги щеше да знае, че е недостоен, че дълбоко в душата му се таи отрова. Джил, Джил, помисли той, как можах… със собствената си дъщеря! Заби лице във възглавницата и се разплака за пръв път откакто бе лежал върху гроба на Сериан, но сега плачеше както за нея, така и за дъщеря й.