След като Кълин я изгони от стаята, Джил слезе нацупена към голямата зала, но скоро осъзна, че вероятно наистина ще е по-добре да я няма, когато се срещнат двамата с Родри. Тъй като войниците бяха отишли да се погрижат за конете, а благородниците и Ловиан се съвещаваха в стаята на ранения Слигин, залата беше пуста, само една слугиня лениво бършеше масите с мокър парцал. Джил си наля халба пиво, после застана до войнишкото огнище, където няколко горящи цепеници прогонваха влажния хлад. След няколко минути Родри слезе по стълбището и тръгна към нея. Поклони се, сетне я погледна с тъй жадни очи, че тя разбра за какво си мисли — за нощта, която бяха прекарали заедно.
— Току-що разговарях с Кълин. Назначих го за капитан на войската.
— Заради него самия, или за да остана тук?
— Защото го заслужава.
— Тогава благодаря от все сърце, милорд.
— Боли ме, когато ми казваш милорд. — Родри наведе глава и застърга по плочките с връхчето на ботуша си. — Но не съм забравил споразумението — само една нощ и нищо повече.
— Много добре.
И все пак, когато се погледнаха, тя искаше само да се хвърли на шията му и да го целуне, независимо кой можеше да ги види.
— Майка ми ще ти предложи място в свитата си — добави Родри след дълго мълчание. — Да пукна, ако разреша да прислужваш около масите или да кълцаш ряпа в кухнята.
— А би ли ми предложил място във войската?
— Искаш ли? Няма да ти откажа.
— Не искам. Просто се чудех какво ли ще отговориш.
— Ако можех, бих ти дал каквото поискаш. Ах, Джил, бих се оженил за теб, ако имаше начин. Искрено ти го казвам. Не са просто лукави слова на безчестен мъж.
— Знам. И аз бих се омъжила за теб, ако имаше начин.
В очите на Родри бликнаха сълзи. Наистина е като елф, помисли тя, макар че сама едва се сдържаше да не заплаче. Той раздразнено избърса очите си с ръкав и извърна глава.
— О, богове, толкова почитам баща ти! И от това най-много ме боли.
После Родри излезе и затръшна вратата на залата. За момент Джил се запита дали не би било най-добре да потегли сама като сребърен кинжал, но съзнаваше, че най-разумното ще е да приеме предложението на Ловиан. Дългият път бе свършил тук, в Дън Гуербин, където щеше да живее до Родри — близо и в същото време безкрайно далече. Изведнъж й се прииска да прегърне баща си. Тя отново напълни халбата и тръгна нагоре. Когато влезе в стаята, Кълин лежеше и по очите му разбра, че е плакал. Сигурно беше трогнат от доверието на Родри.
— Пиво ли носиш на стария си татко? — Кълин се надигна и по устните му трепна измъчена усмивка. — Благодаря ти.
— Чух от лорд Родри каква чест ти е оказал. — Джил му подаде халбата. — Страхотно. Крайно време беше някой да разбере що за човек си.
Кълин болезнено присви очи.
— Раната ли те мъчи?
— Малко. Пивото ще ме оправи.
Джил приседна на ръба на леглото и го загледа как пие. Имаше чувството, че никога не е обичала по-силно своя великолепен татко, който изведнъж си възвръщаше цялата чест и слава.
След пладне Ловиан повика Джил в женските покои. Разположени на втория етаж в една от страничните кули, те бяха просторни и удобни — знак, че владетелите на Дън Гуербин винаги са се грижили за жените си. Имаше отделни стаи за всяка компаньонка на Ловиан, а полукръглата обща зала беше обзаведена с бардекски килими, масички и множество изящни тапицирани кресла. Владетелката посрещна сърдечно Джил и я покани да седне, Медила донесе захаросани праскови, а Даниан й предложи чаша бяло бардекско вино.
— Никога не съм си мислила, че някой ден ще благодаря на девойка задето е спасила сина ми — каза Ловиан. — Но наистина съм ти благодарна от все сърце.
— Няма защо, ваша светлост, а и вие ме възнаграждавате далеч по-щедро, отколкото заслужавам.
— Глупости. Естествено, тепърва има се учиш на етикет и обноски, но съм сигурна, че ще се справиш блестящо. Най-напред трябва да ти ушием няколко свестни рокли.
Изглежда, че Джил не успя да прикрие ужаса си, защото трите жени весело се разсмяха.
— Стига де — каза Даниан. — Не може вечно да ходиш с мъжки дрехи.
— Освен това — намеси се Медила, — ти си тъй красиво дете. Само да ти порасне косата и да те пременим малко, момците ще налетят като пчели около розов храст.
Лицето на Джил застина.
— Дете! — възкликна Ловиан. — Какво ти е?
— Е, ваша светлост, да ме прощавате, но нима и трите сте забравили, че наскоро убих двама мъже?
Те замръзнаха като вкаменени. Едва сега Джил осъзна каква непреодолима стена е издигнала битката между нея и всички други жени. Дори и властната Ловиан никога нямаше да узнае онова, което знаеше тя — горчивия и славен риск да заложиш живота си срещу чужд живот и да победиш.