— Така е — каза накрая Ловиан. — Мислех, че ще искаш да обърнеш гръб на всичко това.
— Искам, ваша светлост, но не мога… или поне няма да ми е лесно. — Джил се чувстваше като в небрано лозе. — Не се обиждайте, моля ви.
— Разбира се, дете, разбира се. Но наистина виждам, че за разлика от нас няма да ти е весело да приказваш за момци и хубави рокли. Много интересно, Джил. Впрочем, мислила ли си някога да се омъжиш?
— Не ваша светлост. За кого да се омъжа без зестра? За някой кръчмар ли?
— Права си, но нещата вече стоят малко по-другояче. — Ловиан се усмихна ласкаво. — Твоята красота и моето покровителство струват повече от каквато и да било зестра. Мнозина преуспяващи млади търговци биха се възхищавали на съпруга с твоя характер, а между другото, и мнозина бедни благородници се нуждаят от благоволението ми. Няма да си първата жена, спечелила титла с красотата си.
— Разбирам.
— Но ако не искаш да се омъжиш — вметна Даниан, — никой няма да те насилва. Просто така правят повечето момичета.
— Благодаря, само че всичко е толкова неочаквано. Не знам какво да мисля.
— Разбира се — каза Ловиан. — Няма закъде да бързаш.
Макар и трите да се усмихваха, Джил осъзна, че за тях тя е като жертва на някаква странна болест, която се нуждае от много грижи, за да оздравее. Чувстваше се като сокол, летял доскоро из небосвода над горските дебри, а сега принуден да ловува по заповед на господаря си.
Тъй като думата на Ловиан беше закон, Джил се съгласи за вечеря да облече женски дрехи. Медила и Даниан на драго сърце се заеха с нея. Изкъпаха я с ароматен сапун, избърсаха я с пухкави бардекски хавлии, после Медила дълго разресва косата й, докато накрая дойде ред на облеклото. Първо трябваше да надене бяла долна риза със стегнати ръкави, след това свободна синя рокля. Препасаха я с коланче в цветовете на Ловиан и затъкнаха гънките отстрани, тъй че се образуваха нещо като малки джобове, в които да носи кърпичка и ножче. Макар че Медила й предложи малък кинжал, украсен със скъпоценни камъни, Джил настоя да задържи своя. Знаеше, че й оказват голяма чест, но и нейното търпение си имаше граници. Направи няколко крачки и едва не падна. Долната риза спъваше широката й момчешка походка.
— Горката Джил — въздъхна Даниан с искрено съчувствие. — Нищо, след време ще свикнеш.
Като ситнеше и залиташе, Джил ги последва към голямата зала, където Ловиан вече бе седнала на почетното място. Тъй като трябваше да изчакат решението на Рийс за края на войната, всичките й съюзници бяха тук, разбира се с изключение на ранения Слигин. Лордовете станаха и разсеяно се поклониха на компаньонките на нейна светлост; после Едар се разсмя гръмогласно.
— Джил, кълна се, че не те познах.
— Аз самата не мога да се позная, милорд.
Джил седна в края на масата между Медила и Даниан. Макар че всички очакваха Родри, той не се появи и най-сетне Ловиан малко раздразнено заповяда на слугите да сервират. Джил трябваше непрекъснато да внимава за маниерите си и да си напомня, че не бива да бърше ръце в роклята. По примера на Медила и Даниан взе да използва само връхчетата на пръстите си и да ги изтрива с кърпичката, закачена на пояса й.
Вечерята беше към края си, когато един паж дотича да съобщи, че лорд Кинван, първият от съюзниците на Корбин, е дошъл да моли за мир. Както повеляваха обичаите, той влезе сам и напълно обезоръжен, дори без кинжал, после коленичи пред Ловиан като обикновен войник. Сред настаналата тишина владетелката сведе към него хладен поглед. Благородниците неволно протегнаха шии напред — Едар с презрителна усмивка, останалите напълно безстрастни.
— Дойдох да моля за прошка и милост — изрече Кинван с треперещ от срам глас. — Задето вдигнах престъпно меча си срещу вас.
— Сериозна е тази молба. Каква отплата предлагаш?
— Двайсет коня, паричен дял от лъда за Даумир и всички загинали, и най-малкия си син да живее в дъна ви като заложник.
Макар че за Джил предложението изглеждаше крайно недостатъчно, Ловиан кимна.
— Ако гуербретът одобри тези условия, ще ги приема. Сигурно си изгладнял от дългия път. Можеш да седнеш при войниците и слугите ще те нахранят.
Кинван се навъси, но в знак на покорство трябваше да приеме и той седна на една от войнишките маси. Хората се направиха, че не го забелязват, сякаш беше прозрачен. Когато отново започнаха разговори, Джил се завъртя и прошепна на Даниан:
— Защо господарката му прости толкова лесно?
— Той е от най-бедните лордове в тиеринството. За да плати лъда, ще трябва да измоли заеми от всичките си роднини, тъй че ако господарката прекали, кланът му може да се разбунтува.