— Освен това — добави Медила — щедростта й е допълнително унижение за него. Така ще го заболи повече, отколкото за парите.
Двете се спогледаха и кимнаха. Джил осъзна, че те ще бъдат нейни учителки и наставнички в този нов свят, където интригите бяха по-опасни от хиляди мечове.
При първия удобен случай тя се измъкна от масата и отиде да види баща си. Както вървеше по коридора, чу откъм стаята му смях и когато отвори вратата, завари Родри да вечеря с Кълин. Гледката я накара да застине с ръка върху дръжката, докато двамата се обръщаха към нея. Лъчите на фенера и пламъците в огнището хвърляха отблясъци по сребърния кинжал в ръката на Кълин.
— В името на всички богове! — възкликна Кълин. — Нима тази прекрасна дама е моето мърляво сребърно кинжалче?
— Тате, не ме закачай. И без това ми е накипяло. — Тя си позволи да погледне Родри. — Ще ви оставя да си говорите с капитана, милорд.
— Благодаря — отвърна той.
Джил излезе и затвори вратата. Едва сега усети, че трепери защото е видяла Кълин и Родри заедно, сякаш двамата крояха зад гърба й някакъв безумен заговор.
Минаха седем дни без никаква вест от гуербрет Рийс, който трябваше да одобри споразуменията на Ловиан с бунтовниците. Родри беснееше, тъй като смяташе това забавяне за израз на лично пренебрежение към него — факт, който никой не би посмял да отрече. Друга безкрайна мъка бе присъствието на Джил; просто не можеше да я прогони от мислите си, а когато я виждаше, ставаше още по-зле, защото си спомняше нощта с нея и откритието, че за пръв път среща жена, с която толкова да си допада в леглото. Стараеше се да остава сам колкото се може по-дълго и често яздеше с часове из околностите или просто обикаляше по двора.
По време на една от тези безцелни разходки видя Кълин край задната стена на дъна. Макар и все още с шинирана ръка, капитанът тренираше с един от леките дървени мечове, предназначени за обучение на новобранците. Съвсем бавно, като в някакъв странен танц, Кълин нападаше и отстъпваше, описвайки същевременно осмица с върха на меча толкова съсредоточено, сякаш осъществяваше сложен деомерски ритуал. Дори болен и слаб, щом хванеше оръжие, той се превръщаше в истинско чудо. След малко забеляза Родри, спря и се поклони.
— Как е ръката? — запита Родри.
— Горе-долу, милорд. Билкарят казва, че утре може да свалим шините. — Кълин се озърна и посочи към още един дървен меч, захвърлен до стената. — Опитвал ли сте някога бавен бой?
— Не. — Родри взе меча. — Струва ми се интересна игра.
За по-честно Родри затъкна лявата си ръка отзад под колана. Отначало схватката му се стори нелепо подражание на истински бой, в който двамата се движеха като замаяни. Трябваше да настъпва бавно, да посрещне противниковия меч, после също тъй бавно да отстъпи и да нападне от друга страна. Но се оказа, че съвсем не е лесно. Родри никога не бе осъзнавал тъй ясно всяко дребно движение в боя, както и ходовете на противника. Трябваше истинска борба, за да поддържа вниманието си вечно нащрек. Накрая той се разсея, Кълин бавно се гмурна под удара и докосна ризата му с тъпия връх на меча.
— Проклятие! — възкликна Родри. — Ударът е смъртоносен.
Кълин се усмихна и вдигна за почест дървения меч, но изведнъж Родри усети, че е в опасност, че в ръцете на Кълин от Кермор дори и дървен меч може да убива… и капитанът си мисли тъкмо това.
— Какво има, милорд?
— Нищо. Слушай, стига ти толкова за днес.
— Прав сте. С болка на сърце го признавам, но наистина съм изморен. Нищо де, скоро ще си възвърна силите.
Родри отново усети тръпки на заплаха, сякаш с тия думи Кълин го предупреждаваше. Дали бе забелязал как гледа Джил? Нищо чудно — знаеше, че не умее да се прикрива. Искаше му се да каже нещо хубаво, да успокои Кълин с някаква правдоподобна лъжа, но бе достатъчно умен, за да разбира, че е най-добре да не изрича името на Джил пред баща й.
— Изглежда невероятно добре — каза Невин. — Доволен съм.
Радостта на билкаря бе облекчение за Кълин, защото според него заздравялата му ръка изглеждаше ужасно след толкова седмици в шините — бледа, съсухрена, сбръчкана и много по-тънка от дясната.
— Костта е зараснала съвсем гладко — продължи старецът. — Ако възстановиш ръката грижливо, пак ще ти върши работа с щита. Но на първо време трябва да я щадиш.
— Искрено ти благодаря за грижите.
— Няма защо, за мен бе удоволствие да ти помогна. — Невин се позамисли. — Наистина.
Сега, след като бе оздравял, Кълин трябваше официално да постъпи на служба при Родри. Същата вечер в голямата зала на дъна се събраха всички войници и той коленичи пред седналия лорд. Родри се приведе напред и хвана ръцете му в своите. Под трептящата светлина на факлите Кълин забеляза колко сериозно е лицето му. Мигът беше тържествен.