— Ще ми служиш ли вярно до края на живота си? — запита Родри.
— Да. Ще се бия за вас и ако трябва, ще умра с вас.
— Тогава нека всички бардове в кралството ме осмеят, ако някога се отнеса към теб недостойно или несправедливо.
Родри взе гребен от стоящия до него паж и ритуално разреса косата на Кълин в знак, че споразумението е сключено. Когато се изправи сред възторжения рев на войската, Кълин се почувства странно олекнал и свободен, макар че току-що бе обвързал завинаги своя живот. Мисълта го озадачи, ала нещо му подсказваше, че е изплатил отдавна забравен дълг.
След като вече бе обявен официално за капитан на войската, Кълин отново се настани в казармата, но сега разполагаше със собствена стая и то не над конюшнята, а над килерите; имаше прилично легло, скрин за дрехите и най-невероятният разкош — собствено огнище. Когато влезе там, Амир му донесе дисагите и завивките, а Прейд дотърча с наръч дърва — и двамата гледаха да си осигурят благосклонност от страна на човека, който имаше власт да поддържа дисциплината с всички възможни средства. Кълин закачи на стената новия си щит с червен лъв и реши, че е приключил с настаняването.
— Много добре, момчета. Скоро ще почнем да излизаме с конете. Искам да видя как яздите, когато не ви разсейват разни деомерски номера и други дреболии.
Двамата войници се усмихнаха сдържано.
— Капитане — обади се Амир. — Ще търсите ли скоро нови хора за лорд Родри?
— Адски си прав, момко. Напоследък редиците съвсем изтъняха.
Наистина беше така — от петдесетте войници, които напуснаха Дън Канобейн, сега оставаха само седемнайсет, а петдесетте от Дън Гуербин се бяха стопили до трийсет и двама. Кълин знаеше, че скоро пред портите ще се тълпят младежи с молби за място във войската. Изобщо нямаше да ги тревожи, че местата са се освободили с цената на кървава гибел; в копнежа си за доблест щяха да пренебрегнат този неприятен факт — доблест, надежда за бойна слава и най-вече спасение от къртовския труд в бащината ферма или занаятчийска работилница. Когато след пладне слезе да тренира на двора, трима копиеносци от Канобейн помолиха да ги приеме във войската.
— Е, вие поне видяхте що е битка. Ще поговоря за вас с лорд Родри.
И те бяха благодарни, искрено и дълбоко благодарни, че толкова важен човек се съгласява да им направи услуга.
Родри не беше в голямата зала и пажовете нямаха представа къде може да е отишъл. Кълин обиколи из двора и както минаваше край една барака, чу гласа на Родри, придружен от женски смях — смехът на Джил. Имаше чувството, че се е превърнал в дърво и краката му впиват корени дълбоко в земята. Какъв глупак беда приеме предложението на Родри; Джил беше красавица, а Родри вече имаше едно незаконно дете, нали? Тъй като не чуваше ясно какво си говорят, той се промъкна покрай бараката и накрая ги видя да стоят между крепостната стена и куп дърва. Държаха се на прилично разстояние, но се гледаха тъй прехласнато, че изобщо не го забелязаха.
Ръката му плъзна сама към меча и трябваше да я отдръпне насила. Беше дал клетва на Родри, а колкото до Джил — с нея тепърва щеше да се разправя. Докато се отдалечаваше, насреща му се зададе Невин.
— Търсиш ли ме? — запита Кълин.
— Всъщност търся Джил. Нейна светлост я вика.
— Там е — посочи с пръст Кълин. — Разговаря с Родри.
Невин се втренчи в лицето му. Кълин отвърна на погледа и двамата застинаха в безмълвна борба, спечелена в крайна сметка от Невин, защото Кълин не издържа да гледа в очите човека, който отлично знаеше причината за неговата ревност.
— Ако обичаш, кажи на господаря, че искам да поговоря с него — изръмжа той и се отдалечи, оставяйки Невин да мисли каквото си ще.
Когато Родри влезе в бараката, служеща за оръжейница на Дън Гуербин, Кълин тъкмо си подбираше меч за тренировки сред купищата ризници и мечове.
— Милорд, трима копиеносци от Канобейн искат да влязат във войската. Твърдят, че разбирали малко и от бой с мечове.
— Изпробвай ги. Ако сметнеш, че стават за работа, ще ги наема. Всъщност и занапред можеш да действаш така. Вярвам на твоята преценка.
— Благодаря.
Двамата се спогледаха и настана мъчителна тишина. Тъй като никога не бе проявявал склонност да разсъждава над мотивите си и тем подобни тънкости, Кълин имаше чувството, че се дави. Как можеше едновременно да се възхищава от Родри и да го ненавижда тъй силно? Заради Джил, разбира се, но имаше и още нещо. Просто не разбираше. Изглежда, яростното недоумение се бе изписало по лицето му, защото Родри ставаше все по-неспокоен. Ала той също не можеше да се отдръпне и мълчанието ставаше непоносимо.