— Кълин — изрече най-сетне Родри. — Знаеш, че те почитам.
— Да, милорд, и ви благодаря.
— Е, добре. — Родри разсеяно се завъртя и огледа близката стойка за мечове. — Бих ли сторил нещо, с което да те наскърбя?
Нещо. Кълин усети присъствието на Джил между двамата тъй ясно, сякаш тя наистина бе влязла в оръжейницата.
— Е? — настоя Родри. — Толкова зле ли мислиш за мен?
— Не, милорд. Инак нямаше да се бия за вас.
— Добре тогава. Слушай, помниш ли как ти предложих да играем на карноик?
— Помня, макар че право да си кажа, не вярвах да доживеем.
— Обаче доживяхме. Довечера ще дойда с дъската в стаята ти.
След като Родри излезе, Кълин стоя още дълго в бараката. Стискаше дървения меч и дълбоко съжаляваше, че никак не го бива по мисленето. По дългия път бе виждал отвътре повече крепости от който и да било човек в кралството, ала никога не бе срещал владетел като Родри — отговарящ на всички изисквания към истинския благородник, за които повечето лордове нехаеха. Ех, ако не беше Джил. Ако не беше тя… Кълин изруга и излезе да прогони ядовете си с тренировка.
Този път се претовари. Докато осъзнае, че трябва да спре, вече му се виеше свят. Бавно, като се съсредоточаваше върху всяка стъпка, той успя да се добере до стаята без чужда помощ и се просна на леглото както се беше с дрехите и ботушите. Когато се събуди, Джил стоеше до него, а червеникавите слънчеви лъчи зад прозореца подсказваха, че вечерта наближава.
— Какво дириш тук? — сопна се Кълин. — Не бива да припарваш до казармата.
— О, знам и много ме е яд. Тате, липсваш ми. Напоследък две думи не можем да си кажем.
Кълин се надигна, разтърка лице и се прозина. Джил седна до него. Изведнъж му се доплака като видя колко прилича на майка си в новата рокля.
— Е, миличко, и ти ми липсваш, но вече си знатна дама.
— Фъшкии! Ловиан може да ме отрупва с почести, но винаги ще си остана копеле от простолюдието.
Тя говореше тъй огорчено, че дори и Кълин успя да схване скрития смисъл.
— Да, наистина, Родри не би могъл да се ожени за теб. Гледай да не забравяш това, когато се кискаш и флиртуваш с него.
Джил пребледня, впи пръсти в одеялото и застина.
— Видях ви как се зяпате и точите лиги като псета пред касапница. Стой по-настрани от него. Той е честен човек, но няма да си първата жена, заради която един мъж погазва честта си.
Джил кимна и устните й затрепераха от болка. Кълин имаше чувството, че нещо отвътре го разкъсва на парчета. Искрено скърбеше, че тя никога няма да притежава мъжа, когото обича, ала същевременно му се искаше да я удари, задето обича друг освен него.
— Хайде, идвай — каза той и се изправи. — Вече не си войнишко хлапе, тъй че нямаш работа тук.
Излезе навън, без да я изчаква. Но нейните думи не го оставиха на мира през цялата вечер — че го обича, че й липсва. Питаше се какво ли би изпитал, ако тя се омъжеше за някого по преценка на лейди Ловиан и отидеше да живее при него. Навярно щеше да я вижда само два-три пъти в годината. Отново му хрумна да зареже службата при Родри и да замине нейде надалеч, където нито щеше да знае, нито пък щеше да го интересува с кого спи Джил. Но когато зае капитанското място на войнишката маса, той разбра, че не е в състояние да го напусне. За пръв път през живота си имаше какво да губи.
По-късно, когато войниците се прибраха в казармата, а благородниците по стаите си, Родри наистина донесе дъска за карноик — най-изящният комплект, който Кълин бе виждал. Плоските, гладко полирани камъчета бяха черни и бели. Върху тънката абаносова дъска бяха инкрустирани със седеф началните позиции и шестнайсетте преплетени триъгълника, тъй че дори в неясната светлина на огъня не бе трудно да се различават пътищата за движение.
— Бас държа, че ще ме направиш на пух и прах — каза Родри
И наистина стана така — в първите три игри Кълин помиташе бойците на Родри веднага, щом младият лорд ги разполагаше върху дъската. Ругаейки тихичко, Родри почна да обмисля ходовете и затрудни Кълин, макар че загуби още три игри. По това време в залата вече бе останал само един сънен слуга, който им доливаше халбите. Родри го прати да спи, престана да пие и след още четири игри най-сетне вкара Кълин в безизходно положение.
— Най-добре да спра, додето не ми е изневерил късметът — каза младият лорд.
— Не беше късмет. Учите се.
Изведнъж Кълин усети с невероятна сила простичкото удоволствие на този миг. Те, двама мъже, които се бяха смятали за загинали, сега седяха спокойно край огнището с халби в ръце. Докато Родри прибираше играта в лакираната кутия, Кълин стана да налее още пиво. Отново седнаха да пият — отначало мълчаливо и бавно, за да разтеглят приятните мигове, докато огънят догаряше и из залата плъзваха сенки. С изненада Кълин разбра, че е щастлив — дума, която доскоро не значеше нищо за него. Или по-точно би бил щастлив, ако не беше Джил; знаеше, че я обича прекомерно, но и достатъчно искрено, за да желае да бъде щастлива. Може би от пивото или от късния час, но внезапно му хрумна прост и ясен начин да разплете цялата бъркотия. Ако бе в състояние да го стори. Ако имаше сили да го понесе.