Родри неволно му даде търсения повод, възможността да помисли за онова, което до този миг му се струваше невъобразимо.
— Кога ли най-сетне ще се домъкне Рийс? О, в известен смисъл той ми прави услуга. Щом уреди нещата около бунта, почитаемата ми майка ще напрегне цялата си кипяща енергия, за да ме ожени.
— Време ви е, милорд.
— Знам… проклетият ран си чака проклетите наследници. О, богове, капитане, питаш ли какво ми е на мен? Как би се чувствал, ако те изложат за продан като расов жребец?
Кълин се разсмя.
— Не е сладко, нали? — ухили се Родри. — Отде да знам дали няма да ми пробутат някоя, дето ще се мери по лице и нрав с Адския властелин? Обаче важното е от какъв род идва, а не какво си мисля за нея.
— Хм… Сега разбирам защо жреците все повтарят, че не бивало да завиждаме на благородниците.
— И имат право. Мъже като мен се женят не по обич, а заради клана си.
Странно, старата поговорка сякаш докосна дълбоко в паметта на Кълин някакъв отдавна забравен спомен. Той надигна халбата и пак се замисли над своя необикновен план. Нямаше как да го поднесе деликатно.
— Кажете ми нещо, милорд. Ако можехте, щяхте ли да се ожените за моята Джил?
Родри се вцепени и Кълин разбра, че момъкът се бои от него също като Джил. Това го накара да се усмихне. Макар и от простолюдието, все пак си оставаше баща на Джил и решенията й зависеха единствено от него.
— Да — изрече най-сетне Родри. — Кълна ти се в честта на рода Мелуейд. Нищо не съм искал по-силно на този свят, ала не мога.
— Знам.
Продължиха да пият, като се гледаха право в очите.
— Знаете ли, милорд, любовницата на един благородник има огромно влияние над неговите земи и васали.
Родри отметна глава като ударен.
— Така е и никой не би посмял да й се подиграва.
— Освен ако владетелят я изпъди опозорена.
— Има жени, с които това не би се случило никога.
— Добре. — Кълин небрежно положи ръка върху дръжката на меча си. — Добре.
Още дълго двамата пиха, без да проронят нито дума повече, докато накрая огънят догоря и престанаха да виждат лицата си.
За Джил едно от най-омразните неща в ролята на придворна дама бе, че трябваше да се научи да шие. Макар Ловиан да бе богата владетелка, носените в дъна облекла бяха почти изцяло местно производство, а като част от издръжката на всеки войник и служител се полагаха годишно по две ризи и два чифта бриги или две рокли. Всяка жена в дъна, от последната кухненска слугиня до Даниан и Медила, взимаше участие в изработката на тази планина от дрехи. Дори самата Ловиан се включваше в работата, като шиеше облеклото на Родри и бродираше ризите на най-високопоставените служители, например на капитана и барда. Жените се гордееха с качеството на своя шев, затова Джил полагаше най-усърдно старание, но дълбоко ненавиждаше всеки нескопосан бод, който излизаше изпод пръстите й.
Тази сутрин Невин дойде в женските покои, до които имаше свободен достъп поради преклонната си възраст, и докато Джил шиеше, взе да я забавлява с разкази за далечния и загадъчен Бардек отвъд Южното море. От множеството подробности ставаше ясно, че е живял там доста дълго.
— Всъщност изучавах нещо, наречено физика — отговори Невин на въпроса й. — Необичайни познания имат по ония места и повечето от тях си струва да бъдат изучени. Адски странна държава.
— И аз така съм чувала. Много ми се искаше да я видя някой ден, но сега това едва ли е възможно.
— Хей, дете, да не би да си нещастна?
— Нещастна съм и се чувствам последна неблагодарница. Нейна светлост е тъй великодушна, живея сред невероятен разкош, а ми се струва, че съм като сокол в клетка.
— Е, в известен смисъл си права.
Джил едва не се разплака от облекчение, че някой мисли като нея. Тя раздразнено захвърли ръкоделието си в кошничката.
— Е, ако чак толкова не харесваш този начин на живот — продължи Невин, — може би трябва да го напуснеш.
— И какво? Да яздя по пътищата като сребърен кинжал?