— Не бих казал, но много жени си имат занаят. Ако поговоря с нейна светлост, тя ще ти плати таксата при някой майстор.
— О, та с какво мога да се заема? Мразя шева, преденето и други неща от тоя сорт, а никой оръжейник или златар не би взел жена за чирак дори и по молба на нейна светлост.
— Има всякакви занаяти.
Изведнъж Джил си припомни, че Невин е майстор на деомера. Той се държеше тъй любезно, толкова се стараеше да спечели нейното приятелство, че понякога тя забравяше страховитата истина. Сивото джудже широко й се ухили от пода, където се забавляваше да омотава конците за бродерия.
— Милорд — изрече Джил с треперещ глас, — оказвате ми незаслужена чест, ако смятате, че мога да усвоя вашия занаят.
— Може да е тъй, може и да не е, но щом не желаеш, няма за какво да говорим. Мислех си само за билкарството, простата медицина, която владея. През дългия си живот съм научил доста неща и би било жалко да умрат заедно с мен.
— Да, наистина. — Изведнъж Джил усети, че за пръв път от седмици насам я обзема надежда. — Вие пътувате навсякъде и живеете както си искате.
— Точно така, а ти си достатъчно умна, за да изучиш премъдростите. Ако решиш да си тръгнеш, Ловиан ще те разбере. Тя знае, че с мен ще си в безопасност.
— Ами тате? Не вярвам да ме пусне, а право да си кажа, толкова неща сме преживели заедно, че и аз не искам да се разделяме.
— И все пак няма съмнение, че рано или късно ще трябва да го напуснеш.
Макар че Невин говореше тихо, думите я прорязаха като нож.
— Ама защо? — трепна Джил. — Ако остана тук…
— Не ми ли каза току-що, че си нещастна?
— Да, така е.
— Просто си помисли. Не се налага да решаваш веднага.
Невин я остави остави сама с тежката задача да оправи пакостите на джуджето. Докато разплиташе конците, Джил се замисли над предложението. Странно, но много по-лесно можеше да си представи как броди с муле по пътищата и раздава билки на селяните, отколкото как се омъжва и живее в охолство при някой дребен благородник. Вярно, нямаше да е леко да напусне Кълин, но щом й домъчнееше, можеше да го навестява. Във всеки случай нямаше да е тъй болезнено, както да бъде затворена в дъна с Родри и младата му съпруга, да го вижда всеки ден и да знае, че друга жена владее недостъпната й мечта.
Или поне тази сутрин я мислеше за недостъпна. Привечер тя излезе да подиша чист въздух и Родри я догони между бараките край стената.
— Не би трябвало да тичате подир мен, милорд — каза Джил. — Ами ако някой ви види?
— Свинска пръдня не давам дали ще ме видят. Трябва да поговоря с теб. Ела да се усамотим някъде.
— Я виж ти! Май не искате само да поговорим.
— И тъй да е. Какво от това?
Родри се усмихна тъй нежно, че Джил без повече възражения го последва към едно потайно кътче зад бараките.
— Тук е добре засега — каза Родри. — Аз, значи…
Думите като че заседнаха на гърлото му.
— Ами, такова… — започна отново той. — Разбираш ли, аз… само да не ти прозвучи нахално.
— Казаното дотук не ми звучи по никакъв начин, милорд.
— Знам. Е, става дума за онова споразумение между нас.
— Така си и мислех. Да знаеш, че си държа на думата, мътните да те вземат.
— Нещата малко се промениха. Аз…
Той отново засече и я загледа с безсилна, глуповата усмивка. От яд Джил понечи да си тръгне, но Родри я сграбчи за раменете. Когато се завъртя да го отблъсне, тя се препъна в роклята и падна в прегръдките му. Той се разсмя, целуна я, удържа опитите й да се измъкне и пак я целуна с такава нежност, че тя метна ръце около шията му, разцелува го и неволно си припомни каква наслада обещават тези целувки.
— Не залоствай вратата довечера — каза Родри.
— Глупчо! Ако някой те спипа, новината ще плъзне из целия дън.
— Че кой освен мен ще броди посред нощ? — Той я целуна лекичко и задържа устни върху нейните. — Просто недей да залостваш.
Когато Джил го отблъсна, той се усмихна широко.
— Знам, че ще го направиш. До довечера, милейди.
Обзета от ярост и страст едновременно, Джил вдигна поли, хукна покрай бараката и едва не налетя върху Кълин. Тя изписка от ужас. Сигурно бе видял и чул всичко.
— Съжалявам, тате — едва избъбри Джил.
— И с право съжаляваш, щом се държиш като слугинче на място, където всеки може да те види.
— Няма вече. Обещавам.
— Добре. Имаш си стая за тия работи, нали така?
Светът се завъртя пред очите й, като че Кълин я бе ударил. Той се усмихна едва доловимо, после отмина и подвикна на Родри да го изчака. Двамата се отдалечиха, увлечени в разговор за някакви новобранци.
— Значи това е искал да ми каже Родри. О, кълна се в Богинята!