— Тате! Жал ли ти е за него?
— Жал ми е. Ще ти кажа нещо, миличко, което никой друг в Девери не би признал: нейде дълбоко в сърцето си жаля за всеки човек, когото някога съм убил. Но такъв му е бил Уирдът, а човек нищо не може да стори срещу своя Уирд, камо ли срещу чуждия. Някой ден моят собствен Уирд ще ме отнесе и не се съмнявам, че ще е същият, какъвто съм докарвал на мнозина мъже. Това е като сделка с боговете. Всеки боец я сключва. Разбираш ли?
— Донякъде. С живота си плащаш за мъртвите, това ли е?
— Точно това. Нищо друго не може да се направи.
Джил усети, че й става по-добре. Под облика на Уирд станалото изглеждаше някак изчистено.
— Това е едничката чест, която ми остава, моята сделка с Уирда — продължи Кълин. — Веднъж ти го казах: никога не погазвай честта си. Ако някога се изкушиш да извършиш и най-дребно безчестие, спомни си какво донесе това на баща ти — дългия път и позор в очите на всички почтени хора.
— Но не е ли било в твоя Уирд точно това — да носиш кинжала?
— Не е било. — За миг Кълин си позволи да се усмихне. — Човек не може да направи Уирда си по-добър, но има хиляди начини да го съсипе.
— Боговете ли създават човешкия Уирд?
— Не. Уирдът властва и над боговете. Те не могат да го променят, колкото и усърдно да им се моли човек. Спомняш ли си преданието за Гуиндик от времето на Зората? Богинята Епона се опитала да му спаси живота, но Уирдът вече го застигал. Тя запратила копие срещу проклетите Румани, ала Гуиндик се завъртял и острието пронизало ребрата му.
— Да, и той не издал нито звук. Но онова момче, дето го уби, крещеше.
— Чух. — Лицето на Кълин стана мъртвешки спокойно, също както по време на битката. — Но не го упреквай за това. Аз не го упреквам.
Джил се позамисли, после притисна глава към рамото му. Кълин я прегърна и дръпна телцето й към себе си. Все още бе неин баща… и всичко, което й оставаше на този свят.
Привечер хералдът се завърна. След разговор насаме с него и тиерина, съветникът Глин дойде да потърси Кълин.
— Утре сутрин лорд Инид ще помоли за мир — каза Глин. — И тиерин Брейд ще приеме молбата.
— Слава на боговете! Значи утре си заминаваме с Джил.
Тази нощ Кълин позволи на Джил да преспи в леглото му. Сгушена до широкия му гръб, тя се мъчеше да не мисли за битката, но въпреки това я видя насън. Отново и отново тичаше към Кълин и съзираше мъртвия рицар, но когато вдигаше очи, Кълин бе изчезнал, а на негово място стоеше Айва, точно както си я представяше — могъща и снажна, с навити около главата златисти плитки и дълго копие в ръката. Носеше щит с изрисувано върху него новолуние. Джил знаеше, че новолунието не може да се види, но в съня го видя. Тъй като не желаеше да прояви малодушие пред Айва, тя събра смелост и погледна рицаря. Пред очите й цялото тяло се превърна в кръв и бавно попи в земята, докато не остана нищо, освен гъста зелена трева. Когато вдигна глава, Айва й се усмихваше, а върху щита бе изрисувано пълнолуние.
Джил отвори очи и се вслуша в успокояващото хъркане на Кълин. Отново си припомни съня, за да се увери, че не го е забравила. Нямаше представа защо, но бе сигурна, че е извънредно важен.
Седем дълги години след лястовичата поличба край Елдидския бряг Невин все тъй скиташе из кралството и търсеше детето, което държеше в душата си неговия Уирд. Въпреки цялата си мощ, деомерът все пак има ограничения и дори най-добрият му майстор не е в състояние да издири с духа си човек, когото не е виждал поне веднъж в плът и кръв. Вярвайки на късмета, който е нещо повече от късмет, Невин яздеше неуморно от място на място, повел подир себе си натоварено с билки муле, и се издържаше чрез лечение на сиромашките болежки. Сега, когато поредното лято отиваше към края си, той бе на път за град Кантрей, разположен в североизточните покрайнини на кралството. Там имаше добър приятел — аптекаря Лидин, при когото можеше да остане на топло до пролетта.
Пътят за Кантрей пресичаше безкрайни тревисти хълмове, обрамчени от брезови горички из малките долини. През едно особено свежо утро Невин пътуваше бавно, оставяйки коня да крачи лениво и мулето да се тътри отзад. Беше потънал в размисъл, близък до транс — мислеше за жената, която винаги щеше да нарича Брангуен, макар че сега тя бе дете със съвсем друго име. Внезапно от унеса го изтръгна тропотът и дрънченето на въоръжен отряд, препускащ по надолнището право насреща му — около двайсет души със сребърния дракон на Аберуин, изрисуван върху щитовете, които висяха отстрани на седлата. Начело яздеше съвсем млад момък. Невин бързо придърпа поводите надясно, но момчето се изправи върху стремената и подвикна на бойците да спрат.